Галерия

1

Д-р Мария Христова е главен асистент в катедра „Етнология и балканистика” във Филологическия факултет на Югозападния университет. На тазгодишния Десети юбилеен Общойонийски конгрес  тя участва с научно съобщение на тема „Вечното пътуване до Китера: Образът на Афродита Анадиомена в творбите на Дионисиос Соломос, Лоренцос Мавилис и Ангелос Сикелианос”, като разгледа литературните превъплъщения на митове свързани с богинята Афродита в творчеството на тримата големи гръцки поети.
Съгласно Омировия мит богинята е родена на Петра ту Ромиу (Πέτρα του Ρωμιού), крайбрежие недалеч от Пафос в Кипър. Носена от бога на западния вятър Зефир по морските вълни, тя стига  до Олимп, където е представена на Зевс и останалите богове. Според версията на Хезиод за родословието на боговете в неговата „Теогония”, Афродита е родена край йонийския остров Китера от пяната, образувана от падането в морето на осакатения член на бог Уран (Ουρανός), след като той е кастриран от сина си Кронос (Κρόνος) с помощта майка си Гея. От капките кръв се ражда Небесната Афродита (Ουράνια Αφροδίτη), богинята на любовта и красотата. Сякаш Уран e пречистен чрез жертването на неговото мъжество и създава любовта и съвършената естетика. Платон казва, че символиката на тази история е съществуването на Небесната Афродита, надарена с цялата женска сетивност, и на Ерос, роден от мъжката любов. Неслучайно Китера е смятана за острова на Небесната Афродита, тъй като там се е намирало и нейното първо светилище по гръцките земи.
С Мария Христова специално за GRReporter разговаря Здравка Михайлова.
    Предмет на вашето изследване са митовете за раждането на Афродита от морската пяна и „доплуването” й до съвременните литературни и културологични текстове. В него поставяте акцент върху интертекстуалното присъствие на древния мит в поетичните творби „Ламброс” на Дионисиос Соломос, „Керкира” на Лоренцос Мавилис и „Анадиомена” на Аангелос Сикелианос. Какво показва опитът ви да проследите някои от богатите конотации на Афродита Анадиомена като архетип и символ на несъзнаваното?
Опитът ми показва, че древната митология е неизчерпаем източник не само на вдъхновение, но и на себепознание. Митът за раждането на Афродита е един от най-известните и обичаните в гръцкото и западното изкуство на всички епохи. От древността до днес образът на родената от морската пяна богиня не е преставал да вдъхновява поети, художници и скулптори и да подхранва вечния диалог между митология и литература. В текста, който представих на конгреса, се опитах да осъществя (още) едно пътуване по следите на древната богиня и да направя възстановка на три от многобройните нейни превъплъщения в споменатите произведения на тримата гръцки поети. Очертавам архетипното измерение на образа и неговото присъствие в литературните творби. Измежду многото възможни прочити на мита съм се спряла върху образа на Анадиомена като продукт на несъзнаваното с богати и противоречиви внушения.
Откъде започна хронологията на това пътуване в изказването, което направихте пред Общойонийския конгрес?
Моето лично изследователско пътешествие в митологията започна с работата ми над докторската ми дисертация върху старогръцките митове и тяхното повторно „изиграване” в съвременната гръцка литература. Към образа на Афродита в поезията и живописта ме привлече темата за „интерхудожествеността” (διακαλλιτεχνικότητα е гръцкият термин) – общуването между изкуствата. Така че хронологията на пътуването до Китера започва с едно раждане през 1485 – „Раждането на Венера” от Сандро Ботичели,  вдъхновено на свой ред от описанието на прочутата творба на древногръцкия художник Апелес. Повод да бъде включена в изследването е коментарът на унгарския учен, класически филолог, един от основателите на съвременните изследвания върху митологиите Карл Керени, че шедьовърът на Ботичели изобразява не раждането, а пристигането на Афродита, имайки предвид най-вече пристигането й сред нас. И наистина, нежната девойка от морската раковина с нищо не загатва за своя страховит и кървав произход. Кастрирането на бога на небето Уран от сина му Кронос, членът, който пада в морето, носенето на богинята върху морските вълни, раждането й от пяната и издигането й от водите липсват в този толкова впечатляващ образ на митологичното наследство.
А как е интерпретиран този образ от познавача Керени?
 По принцип очарованието, а може би и силата, на митологията се крие в неограничената възможност да бъде обглеждана и интерпретирана от най-различни оптически ъгли. Откъдето и да погледнеш един мит, той винаги има какво да ти каже. Керени, както и другите големи „познавачи”, както ги наричате, на митологичните разкази – Камбъл, Нойман, Юнг – разглеждат прочутата богиня на любовта като психична реалност, като архетипен образ от жизненоважно значение за душата. Според Керени образът на изплуващата от морските води Анадиомена предшества този на пристигащата на сушата Афродита и този образ ни помага да разберем богините на древните гърци, тъй като Афродита Анадиомена  „е онази, която се намира най-близо до корените”.
Какво всъщност знаем за Афродита? Доколко наистина я познаваме? В древността, освен Земната (Πάνδημος) Афродита, покровителка младежката безумна и страстна любов и на устрелените от любовта души, на небето като черна мадона доминирала една друга Афродита: Небесната Афродита. Тя е един от най-загадъчните образи, сътворени от човешкото несъзнавано. Небесната Афродита, наричана още и Μέλαινα, (Мелайнис, тоест, Черна, Мрачна), била божество на унищожението, мрака, хаоса, безпощадното противоборство. Всичко това тя вършела не от лошотия, а за да съживи и да обнови, посредством любовта, цялото мироздание. Разбира се, тук става дума за една любов с космически измерения, в която галактиките поглъщат други галактики, за да се слеят с тях, за да достигнат до единението, до пълнотата, до единственото и абсолютно битие. Афродита също така имала прозвищата Медея, Ариадна, Сцилa, Хеката, които с течение на времето са се обособили в отделни божества или митологични образи.
Да, митологичните образи имат това свойство да „преливат” един в друг, да придърпват към себе си противоречиви и привидно изключващи се черти. Черната Афродита (както и „апокрифната” Черна Деметра) са почти непознати, изгубени за нас. Ние познаваме Афродита  като ”дивновенчана”, „сияйна”, „всезлатна”, „с усмивка мила, чаровна”; като Мелайнис ни е трудно да я разпознаем. Според Павзаний древните я наричали Черна, защото сексуалният акт при хората се случвал през нощта. Според френския философ и антрополог Жан-Пиер Вернан, обаче, тази разнолика богиня е продукт на древното митологично мислене и нейният образ изразява възприемането на света като произтичащ от непрестанното смесване на противоположностите. Той обръща специално внимание на свитата на богинята на любовта, към която са се присъединили и рожбите на Нощта-Нюкс (Νυξ), Измама (Απάτη/Εξαπάται) и Любовна нежност (Φιλότης). През погледа на Вернан освен покровителка на красотата, на насладата и на любовта Афродита е и една от женските фигури на смъртта в древността.
Какви архетипни образи могат да бъдат различени в образа на Афродита?
От гледна точка на аналитичната психология  в образа на Афродита може да бъде откроен един от най-фундаменталните архетипове на психическата реалност на човека – архетипа на Великата богиня-майка. В този архетип се срещат и пресичат любовта и смъртта, женското и нощното, добрата и страшната страна на една недиференцирана първична фигура на женскостта, която изразява с езика на мита  женската душевност. Според немския психолог Ерих Нойман ренесансовата Венера представлява една осакатена от патриархалното мислене реплика на великата богиня от древността, сведена до символ на любовта и сексуалността. Освен това в образа на Анадиомена бихме могли да открием прадревната митологична идея за раждането и началото, въплътена в двата големи разказа на древността – за Божественото дете и за богинята-Кора. Афродита представлява и изразява неразривната диада майка-и-дъщеря, традиционно въплъщавана от Деметра и Персефона, съдържайки едновременно аспектите на Великата майка и на младата съблазнителка. Въпреки че сме свикнали да свързваме името й с най-различни любовни приключения, в момента на изплуването си от морската пяна тя е η Πρωτόγονη Κόρη – Първичната Девица, божественото олицетворение на раждането, пречистването и обновлението.

А защо се насочихте точно към тези поети и творби?
Измежду многобройните превъплъщения на Афродита в литературата избрах трима йонийски поети, защото научният форум беше посветен на йонийската култура, литература и история. Китера, между другото, е един от Йонийските острови, но във „вечното пътуване до Китера” съм вложила идеята за вечното завръщане към митологията като първоизточник на големите истини, към корените, ако искате. Дионисиос Соломос (1798 – 1857) от остров Закинтос, Лоренцос Мавилис (1860 – 1912), роден на остров Итака, и Ангелос Сикелианос (1884 – 1951) от остров Левкада съвсем не са единствените гръцки творци, вдъхновени от този образ, но дори само в избраните три кратки стихотворения може да се види виртуозният начин, по който образът реди и пренарежда смислите си, преобразува се и се ражда отново – с нови послания.   
Например, „Керкира” на Лоренцос Мавилис се изписва като палимпсест върху митологичната версия за двойното раждане на Афродита и на острова на Феаките, така както се е съхранила в „Аргонавтика”, епическата поема от Аполоний Родоски (3. век пр.н.е.), разказваща мита за пътешествието на Язон и аргонавтите по пътя им към Колхида в търсене на Златното руно. В четвърта книга на епоса сърпът (δρεπάνη) на ужасното скопяване се сдвоява с жътварския сърп на богинята Деметра. Изплуването на острова и раждането на божеството се пресичат и преплитат в една двойна теогония с общ знаменател символа на луната и на плодородието. Ето как този митологичен мотив от елинистическия текст е „пренаписан” от Мавилис. Лоренцо Мавилис е автор на едни от най-хубавите сонети в гръцката поезия. При превода не съм запазила сонетната форма на стихотворението, тъй като за нашето интервю е важна образността, която би се видоизменила в някаква степен при строгото римуване на този поетически вид:  
Керкира
Морето чак до самото си дъно потръпна
и с пяна покри се, щом прие в студеното си лоно
все още пълно със живот божественото
семе – от небето покапало надолу.
И тогава от разпенената морска шир изплува
чудо невиждано и страховито,
величавата свещена Афродита,
със  любовни сладости дарена.
Ала и сърпът, който бе разпръснал тук
на бога мъжествеността, и той
в морето предстоеше плод да създаде.
И тъй, Афродито на островите, с крин
и роза увенчана, със сладости дарена,
Керкира, от Урановата кръв ти си родена.
Какво бихте казали в заключение на нашите читатели за този много коментиран и двусмислен женски митологичен образ?
Архетипът на Афродита Анадиомена и неговите многобройни проявления в литературата, скулптурата и живописта са тема почти без край. Това кратко пътешествие по следите на китерската богиня имаше за цел да покаже (за пореден път) безграничната способност на мита да се преобразува и да произвежда нови смисли, да изгражда нови смислови комплекси. Бих завършила с думите на Карл Керени, които много хубаво обобщават присъствието на мита в нашия свят: „Митологията, както и отрязаната глава на Орфей, продължава да пее дори отвъд смъртта”.