Галерия

3

2

1

Здравка Михайлова
Специално за GRReporter
Янис Кюрцакис е роден през 1941  в Атина. Следвал е право в Париж. Студиите му,  посветени на първия гръцки поет-нобелист Георгиоос Сеферис („Гърцизмът и Западът в творчеството на Сеферис”, изд. „Кедрос”, 1979), на театъра на сенките Карагьозис (“Карнавал и Карагьозис. Корените и метаморфозите на народния смях”, изд. Кедрос, 1985), на карнавалното у Бахтин, устната традиция и народната култура представляват инструменти за вникване във фундаменталните източници на новогръцката история и изкуство. Есето му „Проблемът за традицията” е включено в българското издание "Кои са гърците?", сборник съвременна гръцка есеистика, (изд. "Фондация за българска литература", София, 2002, в превод на Здравка Михайлова).
В периода 1995-2007 Кюрцакис работи върху романовата и есеистична трилогия под общото заглавие „Същото и другото”, в която авторът експериментира със самия себе си. Както пише литературният критик Арис Марангопулос, „творчеството му се вписва в европейската традиция на себереференциалната реторичност, при която от свети Августин до Русо и от Бернхард до Набоков авторът, разказвачът и героят на една литературна творба са едно и също лице”. Преди няколко години Кюрцакис представи подобния си на пълноводна река роман със заглавие „Като роман”, предизвикал вниманието на литературната критика.
Кюрцакис принадлежи към традицията на значимите гръцки автори, които паралелно с оригиналното им литературно имат и интересно критично творчество. През 1986 е удостоен с втора Държавна награда за есеистика, а през 1996  с наградата за най-добър роман присъждана от литературното списание „Диавазо”. Използването на размишляващия Аз като антропологическо „морско свинче” в едно творчество от типа work in progress - което по дефиниция отразява полифоничното общество, в което той се вписва, не се изчерпва само с тази оригиналност, а литературният резултат е допълнен от пълнокръвен доставящ наслада на читателя език, находчиво 
съчетаващ критическия размисъл с най-добрата романова традиция.  
    С неговата литературност, обхватна рамка на размисъл и антропологическа
визия творчеството на Кюрцакис се вписва в най-доброто унаследено от гръцкото критическо самосъзнание. Затова то представлява  идеален подстъп към навлизането в комплексната вселена на съвременния гръцки свят - от неговата социална организация до доминиращите манталитети и културни модели.
Специално за GRReporter с Янис Кюрцакис разговаря Здравка Михайлова.
 
ВЪПРОС: Няма грък от по-старото поколение, който да не дължи на театъра на сенките Карагьозис безброй часове на смях и безгрижие. Карагьозис неизменно е фукара, гладен, дрипав, бос, оцелява благодарение на различни хитрини и трикове, присмиват му се, често пъти го пердашат, дори го хвърлят в затвора. Карагьозис е театър на смеха, който е предизвикан от грубите му шеги, от неговите приумици  и тези на децата му беладжии. Най-често от устата му се изтръгва възклицанието: «Ох, майчице, как си изпатих!» Гръцкият театър на сенките възкресява теглото на обикновените хорица и изнурителните им усилия „да вържат двата края” в живота. Споделяте ли мнението, че на символично ниво Карагьозис представлява изразител на гръцката народна душа? Притежава ли този дълбок резерв на гръцкия народ от способност за самоосмиване силата да преодолее и сегашната криза на ценностите?

КЮРЦАКИС: За мен отъждествяването на Карагьозис с „гръцката народна душевност” е подразбиращо се от само себе си следствие от неговото колективно сътворяване от народната публика в годините на неговия разцвет към края на 19 век и през първите десетилетия на 20 век. Защото, ако театърът на сенките е привнесен след независимостта на Гърция от Турция като „ориенталско зрелище”, той малко по малко е „ашладисан” с устната традиция и с всички народни изкуства на нашата страна толкова драстично и е „омесен” толкова много с гръцкия народен живот, че се е превърнал в автентично гръцко народно творчество. Става дума за естествения плод на неговия устен характер, който както посочвам в книгата си „Устна традиция и колективно творчество”, превръща личната работа на разиграващите театър „Карагьозис” в повсеместно достояние на тяхната публика. Тази публика – една част от гръцкия народ – в крайна сметка е колективният създател на гръцкия Карагьозис. Разбира се, днес когато устната традиция е закърняла, нещо подобно не може да бъде в сила. Поради това и се появяват безбройните представления, посветени на този „гротесков” герой, символичните кодове на който за нас вече са станали чужди, но са били напълно близки и разбираеми за една традиционна публика. При все това, самоосмиването на едно общество – в театъра на сенките или другаде, си остава първата стъпка към колективното самопознание. И от тази гледна точка представлява оръжие за справянето – не казвам непременно за преодоляването – на една екзистенциална криза, каквато е днешната. Вижте само как някои карикатури в пресата обрисуват сегашната ситуация на страната по-добре от множество дълбокомислени и проникновени анализи.

ВЪПРОС: Карагьозис обедниява зрелищния и карнавалния елемент, има общи черти с така наречения ‘grand spectacle’. В своете есе „Карагьозис” гръцкият поет и художник-сюрреалист Никос Енгонопулос открива сходства между него и италианската comedia dell’arte, с италиански народен герой Бертолодо и с Настрадин ходжа (в същото есе Енгонопулос споменава, че някъде сред гръцките планини в Аркадия една старица му доверила: „Настрадин ходжа е бил наш човек, момчето ми, Стратис ходжа”….) Може би общото между тях е, че главните действащи лица си разменят мисли, остроумия и сквернословия, че действието е много динамично. Но също така се появяват и много изцяло гръцки персонажи – като тези на героите от освободителното Въстание от 1821 - Кацандонис и Диакос, или от древността като Александър Македонски, но и Али паша Янински и неговата любима кира Василики, та дори и Отело и Дездемона... Дали по свой начин пъстрата трупа на Карагьозис не отразява различните влияния върху днешна Гърция?

КЮРЦАКИС: Ще повторя, че днешна Гърция отстои далеч от Гърция, която е създала Карагьозис. Следователно, трудно е да кажем, че този театър отразява сегашното ни общество, което е претърпяло дълбоки трансформации. Но неизменно в това зрелище съществуват елементи, които със съкрушителна вярност отразяват известни по-постоянни, диахронични, структурни характерни черти на гръцкото общество. Подходящ  пример представлява колибата на Карагьозис: този постоянен декор, който въплъщава символно и осезателно не само пропастта между бедняшките слоеве и богатството (така както тя стърчи срещу великолепния и импозантен сарай на пашата), но и нещо още по-дълбоко: несигурността, нестабилността, неувереността и разхвърляността, бих казал дори неразборията на нашия колективен живот. Същевременно, обаче, и неочаквана издържливост на тази вечно готова да рухне постройка, каквато представлява нашето общество – следователно, „съпротивителния характер” на новогръцката история, за да цитирам известния гръцки истроик Никос Своронос.

ВЪПРОС: С решението на ЮНЕСКО да му бъде присъдено турско „поданство”. миналата година бе сложен край на спора между Турция и Гърция  относно това на коя от двете принадлежи любимият герой от театър на сенките Карагьозис. Произходът на театъра на сенките има много по-древни корени – идва от Ява и Китай и през Персия преминава в Османската империя, а о ттам и в гръцкото пространство. По отношение на какво е автономен гръцкият театър на сенките в сравнение с неговите прешдшественици?

КЮРЦАКИС: Съжаление обзема човек, когато става свидетел как една бляскава международна организация, чийто предмет на дейност е културното наследство, каквато е ЮНЕСКО, игнорира по такъв впечатляващ начин естеството на устното народно творчество: творчество, което не познава граници, тъй като същевременно то е и многонационално, и дълбоко локално: на всяко място, където пуска корени, то бива претворявано. „Колкото до „автономизирането” на гръцкия Карагьозис от неговия прародител, ще кажа само, че ако турските модели са разпознаваеми за изследователите, те са станали неразпознаваеми за обикновения зрител, тъй като в Гърция са претърпели радикални изменения. Това е видно във всеки аспект на неговото изкуство: репертоар, основни типове и второстепенни персонажи, сценография, картинност, музика и слово.

ВЪПРОС: През шейсетте години на 20 век на авнасцената на теоретическата мисъл отново излиза руският авангард от началото на века. Така наречените руски формалисти са представени блестящо от тогава младия Цветан Тодоров в класическото френско издание от 1965 година с предговор от Роман Якобсон. Приблизително по същото време Юлия Кръстева преоткрива за Запада също така забравения Михаил Бахтин (1895-1975). През 1965 следва издаването на монографията на Бахтин за Рабле и народната култура през Средновековието и Ренесанса, която прави актуално името на автора сред научните кръгове. Кои елементи от тази теория заимствате във вашите изследвания на карнавалния феномен?

КЮРЦАКИС: Книгата на Бахтин за Рабле разкри пред мен именно многонационалния харакхер на символния език на карнавала и на съвсем живото негово присъствие, както във „високочелата” литература , така и в „ниските” народни жанрове и най-напред във всички народни зрелища – на Изток и на Запад. Така тя благотворно ми помогна да декодирам, осветля и разтълкувам всеки аспект от днешния Карагьозис, започвайки от неговите „гротескни” образи и езика на жестовете му и стигайки до словото му – дори в неговите най-безумни или, привидно, съвършено безсмислени (nonsensical) каламбури. Това бе една от целите, които си поставих в моето изследване „Карнавалното и Карагьозис”. Освен, теоретичния подход към карнаавала, обаче, за мен Бахтин се превърна в голям учител, проникнал дълбоко – отначало напълно несъзнателно за мен – и моята литературна работа с удивително плодотворните му размишления за диалогичната природа на литературата и на самия език.

ВЪПРОС: Отдавна ви занимава проблемът за приемствеността на традицията. Често преобладава схващането, че традицията е нещо статично, замръзнало в миналото, сковано и консервативно. В есето ви „Проблемът за традицията” вие пишете, че кризата в традицията на една страна представлява криза на самобитността, на неподправеността, криза екзистенциална. Как според вас се гледа в Гърция на въпроса  за традицията, нейната приемственост и обновяване?

КЮРЦАКИС: Обратно на онова, което се случва в западноевропейските общества, в които разривът с миналото, какъвто модерността сама по себе си представлява, все пак до известна степен представлява и трансформиране на предшестващи, местни, традиционни структури и форми, в Гърция (струва ми се, и въобще на Балканите, и още по-общо в целия западен свят), този разрив е бил още по-радикален и драматичен, тъй като буквално бележи безмилостното изтръгване от корен на цялата предишна традиция, която в основата си е била устна. Тази непреодолима пропаст е попречила на традицията да се обнови динамично и по естествен начин, както е успявала да го прави в миналото. Във всеки случай това не означава, че нашата традиция не прониква неизменно и по-дълбоки културни пластове, които лесно разпознаваме всеки път, когато се вгледаме по-надълбоко в себе си – и тук най-напред ще спомена гръцкия език. И обратно: в наше време последната вълна на модерността – онази, която наричаме  „постмодерно”-  помита дори на Запад самите ценности и йерархии на модерността,  като довежда целия наш свят до невиждан духовен смут.

ВЪПРОС: На какво според вас се дължи възроденият през последните десетилетия интерес към Карагьозис от страна на изследователите на театъра на сенките?

КЮРЦАКИС: Възраждането на теоретичния интерес към Карагьозис се отнася най-вече до 70-те и 80-те години на двайсети век. В този период са писани и издадени и моите изследвания по темата, наред с доста други. Колкото до днешното живо присъствие на театъра на сенките, признавам, че то крие нещо удивително за мен самия, който гледах – и продължавам да гледам - с доста голяма доза песимизъм на бъдещето на народната култура. Естествено Карагьозис вече не е – не може и да бъде -  онова, което е бил, когато е представлявал най-любимото народно зрелище на огромна публика от възрастни хора, които в голямата си част са били неграмотни. Но фактът, че и днес съществуват по-млади талантливи майстори на театъра на сенките, които ревностно и предано служат на това изкуство и намират отзвук у публиката (и то не само детската), със сигурност е показателен за някои неща. За кои именно? Без друго, че – независимо дали това ни харесва или не – Карагьозис си остава един новогръцки символ, който, макар и чрез един карикатурен образ, може да ни каже много неща за нашето колективно аз.

ВЪПРОС: С “Книгата на творбата и времето” вашата трилогия „Същото и другото”, започнала с „Подобно на роман” и продължила с „Ние и другите”, добива завършен вид. Всяка от трите части може да бъде четена поотделно сама за себе си, независимо в какъв ред. Става дума за пространно есе за творчеството, което влиза в диалог с гръцкия език и мисъл, с европейската култура и нейното многопосочно духовно наследство, но и с новогръцката народна традиция и устно предаваните култури по света. Каква ви мотивира за написването на този отворен към множествени тълкувания литературен текст, който буквално се извайва пред очите на читателя?

КЮРЦАКИС: Основният стимул бе дълбоката антропологична мутация, която са познали през втората половина на двайсети век не само Гърция и Европа, а струва ми се целият свят, и която е променила и всички нас – индивиди и народи  - и разбира се е променила и мен, писателя и моята работа, за чието написване бяха необходими две десетилетия (тук се вписват и двете ключови думи „творчество” и „време”). И неразделно от тази метаморфоза, трепетното усилие да дам чрез литературния си труд и опита, който той ми е дарил, емпиричен и изцяло личен отговор на въпроса: по какъв начин духовното наследство, което носим в себе си – гръцкият език, европейската култура, литературата, изкуството – може да ни помогне във водовъртежа на времето, в които живеем, да чувстваме, да размишляваме и да живеем малко по-човешки – или, за да припомня думите на първия гръцки поет-нобелист Георгиос Сеферис – „да се издигнем малко по-нависоко”.

ВЪПРОС: В последната ви книга „Един селяк в Ню Йорк” се разхождате из тази световна метрополия, наблюдавате я с погледа на пътешественик и си водите дневник за това как виждате вие – съвременният европеец, Новия свят, който от своя страна ви кара да погледнете по различен начин на вашия собствен – на стара Европа и още по-древна Гърция. Както пишете, „[...] някога си мислех, че в наше време няма нужда да пътуваш до Америка, тъй като самата Америка – дори повече отколкото трябва – се е погрижила да пътува и да се установи навсякъде по света, разбирам, че съм допускал грешка. Америка по света отстои от Америка в Америка колкото и възпроизведеното от оригинала. А трябва да прибегнеш към оригинала – в този вечно подвижен претопяващ казан на човечеството – за да проумееш малко по-добре Америка по света”. Какви размисли отключи у вас досегът с Америка „от първа ръка”, които не биха могли да се родят без да сте я посетил?

КЮРЦАКИС: В Ню Йорк ме впечатли „странното очарование, което упражнява този мегалополис дори върху човек, закърмен със „стара Европа и още по-древна Елада”, като мен, който пристига в Америка изпълнен с резерви. Това ме накара да се замисля по-дълбоко над страховитата магнетична, притегателна сила на американския модел у поколения емигранти наред, населявали и в крайна сметка създали тази необозрима страна. Но този модел, колкото и да е станал – и става – обект на масов износ, не е обобщим; мощта му все пак има предел. Това, според мен, е причината поради която „Америка по света” няма да успее да се превърне в една нова Америка. Поне днес, тя повече напомня на една глобализирана провинция лишена от център. Това обяснява отчасти безбройните напрежения, насилствените националистични пробуждания, изявеният антиамериканизъм, който изригват почти навсякъде като субпродукт на самата „американизация”. „Някогашният тип човек” („старият свят”) се съпротивлява и все някога си отмъщава. И ако днешното човечество не успее да си направи необходимите изводи от тази констатация, нашето „глобално село”, от което вече не можем да избягаме, ще продължи да се препъва, олюлява и лашка агонизирайки.

ВЪПРОС: Неотдавна вие се завърнахте от Париж, където бе представено френското издание на книгата ви „Като роман” със заглавие „Диколон”. Какъв отзвук имаше тази книга?

КЮРЦАКИС: Все още е твърде рано да се кажа... Знаете ли, новогръцката литература и по-общо новогръцката култура са по същество непознати, да не кажа несъществуващи територии във Франция. Гърция не е на мода, като изключим проблемите, които предизвиква в еврозоната (сякаш те не са вродено присъщи на европейската валута). Такава я показват големите медии, които налагат техните моди дори в литературата. При все това, дори самият факт, че книгата бе издадена от едно малко, но с голям обхват сред френските литературни кръгове издателство Verdier, тясно свързано с най-добрите книжарници във Франция и фактът, че много собственици на книжарници вече са я прочели и обикнали, е добър знак –може би не само за моята работа.