Галерия

3

2

1

Здравка Михайлова
Специално за GRReporter
Янис Кюрцакис е роден през 1941  в Атина. Следвал е право в Париж. Студиите му,  посветени на първия гръцки поет-нобелист Георгиоос Сеферис („Гърцизмът и Западът в творчеството на Сеферис”, изд. „Кедрос”, 1979), на театъра на сенките Карагьозис (“Карнавал и Карагьозис. Корените и метаморфозите на народния смях”, изд. Кедрос, 1985), на карнавалното у Бахтин, устната традиция и народната култура представляват инструменти за вникване във фундаменталните източници на новогръцката история и изкуство. Есето му „Проблемът за традицията” е включено в българското издание "Кои са гърците?", сборник съвременна гръцка есеистика, (изд. "Фондация за българска литература", София, 2002, в превод на Здравка Михайлова).
В периода 1995-2007 Кюрцакис работи върху романовата и есеистична трилогия под общото заглавие „Същото и другото”, в която авторът експериментира със самия себе си. Както пише литературният критик Арис Марангопулос, „творчеството му се вписва в европейската традиция на себереференциалната реторичност, при която от свети Августин до Русо и от Бернхард до Набоков авторът, разказвачът и героят на една литературна творба са едно и също лице”. Преди няколко години Кюрцакис представи подобния си на пълноводна река роман със заглавие „Като роман”, предизвикал вниманието на литературната критика.
Кюрцакис принадлежи към традицията на значимите гръцки автори, които паралелно с оригиналното им литературно имат и интересно критично творчество. През 1986 е удостоен с втора Държавна награда за есеистика, а през 1996  с наградата за най-добър роман присъждана от литературното списание „Диавазо”. Използването на размишляващия Аз като антропологическо „морско свинче” в едно творчество от типа work in progress - което по дефиниция отразява полифоничното общество, в което той се вписва, не се изчерпва само с тази оригиналност, а литературният резултат е допълнен от пълнокръвен доставящ наслада на читателя език, находчиво 
съчетаващ критическия размисъл с най-добрата романова традиция.  
    С неговата литературност, обхватна рамка на размисъл и антропологическа
визия творчеството на Кюрцакис се вписва в най-доброто унаследено от гръцкото критическо самосъзнание. Затова то представлява  идеален подстъп към навлизането в комплексната вселена на съвременния гръцки свят - от неговата социална организация до доминиращите манталитети и културни модели.
Специално за GRReporter с Янис Кюрцакис разговаря Здравка Михайлова.
 
ВЪПРОС: Няма грък от по-старото поколение, който да не дължи на театъра на сенките Карагьозис безброй часове на смях и безгрижие. Карагьозис неизменно е фукара, гладен, дрипав, бос, оцелява благодарение на различни хитрини и трикове, присмиват му се, често пъти го пердашат, дори го хвърлят в затвора. Карагьозис е театър на смеха, който е предизвикан от грубите му шеги, от неговите приумици  и тези на децата му беладжии. Най-често от устата му се изтръгва възклицанието: «Ох, майчице, как си изпатих!» Гръцкият театър на сенките възкресява теглото на обикновените хорица и изнурителните им усилия „да вържат двата края” в живота. Споделяте ли мнението, че на символично ниво Карагьозис представлява изразител на гръцката народна душа? Притежава ли този дълбок резерв на гръцкия народ от способност за самоосмиване силата да преодолее и сегашната криза на ценностите?

КЮРЦАКИС: За мен отъждествяването на Карагьозис с „гръцката народна душевност” е подразбиращо се от само себе си следствие от неговото колективно сътворяване от народната публика в годините на неговия разцвет към края на 19 век и през първите десетилетия на 20 век. Защото, ако театърът на сенките е привнесен след независимостта на Гърция от Турция като „ориенталско зрелище”, той малко по малко е „ашладисан” с устната традиция и с всички народни изкуства на нашата страна толкова драстично и е „омесен” толкова много с гръцкия народен живот, че се е превърнал в автентично гръцко народно творчество. Става дума за естествения плод на неговия устен характер, който както посочвам в книгата си „Устна традиция и колективно творчество”, превръща личната работа на разиграващите театър „Карагьозис” в повсеместно достояние на тяхната публика. Тази публика – една част от гръцкия народ – в крайна сметка е колективният създател на гръцкия Карагьозис. Разбира се, днес когато устната традиция е закърняла, нещо подобно не може да бъде в сила. Поради това и се появяват безбройните представления, посветени на този „гротесков” герой, символичните кодове на който за нас вече са станали чужди, но са били напълно близки и разбираеми за една традиционна публика. При все това, самоосмиването на едно общество – в театъра на сенките или другаде, си остава първата стъпка към колективното самопознание. И от тази гледна точка представлява оръжие за справянето – не казвам непременно за преодоляването – на една екзистенциална криза, каквато е днешната. Вижте само как някои карикатури в пресата обрисуват сегашната ситуация на страната по-добре от множество дълбокомислени и проникновени анализи.