Най-доброто от GRReporter
flag_bg flag_gr flag_gb

Слепените късове на поетичната стомна

25 Октомври 2010 / 10:10:44  GRReporter
3341 прочитания

Момчило Радич е преподавател по френски, преводач и поет. Роден е в Ниш, Сърбия през 1969 г. Майка му е българка, а баща му сърбин. Като юноша започва да пише поезия и става член на Югославската литературна младеж през 1986 г. Заедно с група млади поети организира поетични четения в различни градове на Югославия. През 1987 г. е удостоен с награда за млади поети в Лозница. През същата година за пръв път са поместени негови стихове в поетичната антология „Газирана вода за мутирала жажда”. От 1991 г. живее в Атина. Превел е  от френски на гръцки есето на Henri Lechat “Phidias” От гръцкото издателство „Апопира” се появява първата му преводна книга със заглавие „Сръбски приказки” (2004). Също така неговият подпис носят сръбските преводи на поетичните книги на Андонис Фостиерис „Скъпоценна забрава” и „Мисълта принадлежи на траура” (2008), стихосбирките „Розов страх” и „Тук” на Мария Лаина, както и подбор стихове на поета-сюрреалист Никос Енгонопулос (2009). През 2010 ще бъдат изадени в негов превод на гръцки „Хърватски приказки”. От години пише поезия на този език. Специално за GRREPORTER с Момчило Радич разговаря Здравка Михайлова.

    Момчиле, ти си израснал в Сърбия и е обяснимо, че смяташ тази страна за своя родина. Понятно е защо не пишеш поезия на български, но защо избра гръцки, а не френски, който владееш в нюанси?

    Ако парафразирам Сеферис, ще кажа: „Където и да пътувам, Сърбия ме наранява”.... Можеш ли да преведеш една родина? Можеш ли да я обичаш? Далеч от нея изпитваш носталгия. Тя се превръща в няколко излъчващи топлота образа, в един мирис.. Отлита... Превръща се в далечни очи, които те гледат, не си отиват...
    Кога разбрах, че бих искал да бъда сърбин ли? През пролетта на 1999 югославската армия случайно свали един „Стелт” – невидимия самолет, гордостта на натовската авиация... Останките му паднаха в едно село недалеч от Белград и хората се стекоха, за да видят невидимото. Покачиха отгоре му едно дете с ангелска усмивка и се разсмяха от сърце. На всички извинения за „страничните поражения” отговориха официално само с едно извинение: «Извинявайте, не знаехме, че е невидим». Тогава исках да бъда сърбин, да се присмивам над злото като човек.
    Защо пиша на гръцки ли? Най-логичният отговор, който можах да си дам, е че от край време са ми харесвали чуждите езици и се случи така, че обикнах гръцкия още като много малък, от две купени от моите родителие грамофонни плочи: „Птиците” на Хадзидакис и една друга, в която имаше песента Бели кораби са нашите сънища (Άσπρα καράβια είναι τα όνειρά μας)... Не разбирах нищо... По-късно прочетох Аристофан и започнах да уча старогръцки... Вторият логичен отговор е, че на гръцки думите имат натоварено със смисъл значение. Прегрешение означава да пропуснеш целта (η αμαρτία είναι αστοχία). Времето (χρόνος) не означава едно и също на всички езици. Времето, чиято загадка никой няма да разгадае. Някога си мислех колко несправедлив е моят живот, който не ми е дал шанса да науча по-добре старогръцки, нито пък въобще да уча новогръцки. И затова се гордея, че го научих сам. Все още го уча. Любовта към един чужд език е право пропорционална на времето, което му посвещаваш. А аз съм мързелив. От години планирам да прочета някои учебници на гръцки: биология, химия, физика – да науча всички думи. Но чета само поезия. Само в поетичен текст ще седна да издиря всички непознати думи и, ако то ми харесва, бих прочел едно стихотворение и сто пъти.
    И така, защо пиша стихове, защо ги пиша на гръцки? Представете си едно радостно дете, което идва от една радостна страна, от един университет, който е обожавало, от вечери с поетични четения, с поети, които разговарят помежду си и не се крият в черупката си, представете си го, значи, снишило глас толкова, че новите му приятели да му правят забележки, че не го чуват. Стихотворенията се раждат от болката, а моято болка беше да открия отново гласа си. Един глас с правописни грешки, един странен глас.

    Какво е усещането ти към Гърция като „придобита” родина?

    Родините причиняват болка, също както и опитите да се смееш. Причинява ли ми, впрочем, болка Гърция? Какво ги е прихванало всички чужденци като стане дума за Гърция?, питат ме понякога. Лесно е да обичаш една толкова красива страна. И боли, когато виждаш опожарената Олимпия, Кронио с отсечените дънери на дърветата. Колко пъти съм говорил с туристи (освен че преподава преподава уроци по френски, Момчило работи и като екскурзовод), за най-святото място в Атика, превърнато днес в индустриална зона? Мога ли да ги убедя, че тук е била Елевзина? Красотата, която бива унищожавана, боли навсякъде. Една Атина, която е погребала и трите си реки – Илисос, Кифисос и Ириданос. Болно ми е и за децата, които пишат думата Акропол с „омега”... но правописът няма чак такова значение... болното място го създават училищата, които ги лишават от шанс... едно общество, в което парите са върховната ценност, обедняло до галериите в Колонаки... Болно ми е за моите приятели, умни млади хора с душа, които възнамеряват да емигрират, защото тук се задушават.... Единственият проект, за да се разхубави този град, който може да бъде извършен по план, е да историческият му център да западне толкова много, че цените на недвижимите имоти там да паднат и богатите да могат да изкупят цели строителни парцели, а после да изгонят по насилствен начин пакистанците, апашите, наркоманите, несретниците...Какво ги е грижа тях за туризма, за техния град, след като Гърция винаги е била бедна страна с шепа богаташи? Чувам, че същото се е случило в Лондон и в други европейски градове. Колко гняв е една родина? Не ме разбирайте погрешно. Не искам да убеждавам никого, че искам да стана грък. Ако стана, ще бъде просто сдобиване с „тафтотита”- документ за самоличност. Родината на поета е поезията.
    
Какво изразява илюстрацията на корицата на стихосбирката ти – спящото куче?

Виждали ли сте любимото ви животно да мечтае? Какво ли се присънва на едно куче ... че тича по зелената морава и ловува зайциι и други моторетки. Поглеждам корицата на книгата си. Окото на художничката-фотограф Ени, оформила графически изданието, е уловило съня на кучето и ми се ще да вярвам, че пътят на стихоксбирката „ще е далечен”..... Най-хубавите стихотворения, които съм написал, са свещичките, които съм запалил за хората, които обичам... защото там където съм се родил, не знаят друг начин.
    
    Колко различни смисъла може да придобие думата „врата”?

    Опасявам се, че николко.... Като разтвориш „Врата”, което не означава врата, влизаш в един измислен свят, в малка митологична дъбрава, която се преброжда/прочита за около час... планини, ливади с макове, три реки и едно море, една мислена Елада, детството на Европа и моето, един сън който спасява мен през всичките тези години и не искам да го прекъсна... Нека онези уморени от най-красивото - според мен - нещо случило се на този свят, което се нарича „гръцко чудо” или по-добре miraculum graecum, защото струва ми се, това понятие е измислено от латините, се присмеят на словесните салта на този сръбски поет, който пише на гръцки.  Какво са тези премятания през глава, тази поетична клоунада, биха казали те. Те са дума, шеги, инструмент, който просто контролира дали това, което съм казал, е истина. Смехът боли, докато пропъди болката. Добрият човек обича другите и се смее сам на себе си. И обратното... Лошият човек се смее на другите и обича само себе си.
    Единственият съвет, който бих могъл да дам тук и сега на тази страна,  която се нарича Гърция, като класически филолог какъвто не станах и като поет какъвто искам да бъда, е да научат децата ни повече старогръцки, повече литература, повече човеколюбие...  за да мога аз като поет да продам книгата си и да живея от поезията си... (смее се). Затова Аристофан се присмивал на софистите.... затова обичам Гърция, а не заради онова, което тя не е...

    Мария Лаина, литературен критик за поезията на Мочило Радич    

Кой може да бъде наречен поет?

Онзи, който пише добри стихове. Никой друг. Нито този, който уж живее поетично, нито онзи, който наистина би могъл да живее поетично. Кой е дърводелец? Този, който знае, че за да бъде изработена, една маса трябва да има най-малко четири здрави крака, че една врата трябва да се затваря плътно, да бъде нивелирана, добре изгладена, казано на дърводелски език.

По какво все пак може да се прецени дали едно стихотворение, което „стои здраво на четирите си крака”?

Освен удоволствието, което ни доставя, добре би било стихотворението да ни разкрива нещо, да ни накара съзнателно да споделим чувства, неизпитвани от нас дотогава, или пък ако сме ги изпитали, да ги разпознаем другояче; да преобърне обичайния начин по който сме ги почувствали, или да го допълним с нещо ново, което го освежава или обновява. Доброто стихотворение намира думи, които ние не откриваме за нещо, което сме преживели. То може да „своеволничи”, тоест да казва неща, но по странен и необичаен начин, да изостря чувствителността ни с малко на брой думи, променяйки, макар и мъничко, живота ни, не задължително към обичайното „по-добро”.
С други думи характерно за поезията е преобръщането на тривиалното....
Поезията се чувства отблъсната от тривиалното, баналното, отнася се със симпатия към неочакваните словосъчетания и комбинирането на смисли с неизменна цел преди всичко чувствата. Тя вярва, че мисълта е производно на чувствата. Може да те държи буден или будна вечер, четейки или още по-лошо – пишейки я, защото онова, което открива и преживява читателят - култивираният читател, поетът вече го е изстрадал, същото или някаква негова вариация.
Поезията влиза в противоборство с ежедневието. Дори когато говори за всекидневни неща и занимания, нейната цел е не да ласкае или да презре, а да ги преобърне върху масата или да ги преподреди. Може ли човек да издържи това сепване и изненада? Може би може. А може ли да се стреми към него? Да чуе думите си другояче, да ги чуе така, както дълбоко в себе си и от дълбините на времето би искал да ги изрече и той самият. Защото поезията има и тази лоша черта. Да ни връща там, където сме, в нашето трезво състояние. С две думи, там, където сме в съгласие или в несъгласие със самите себе си, с другите и с целия свят.
Стихотворението е един последен опит да бъде въведен ред, когато човек не може повече да понася безредицата. Стихотворението не е нищо друго, освен един малък словесен механизъм, както казва американският поет Уилям  Карлос Уилямс, един малък словесен механизъм, който едва се дочува в света на огромните машини, на магнатите и на мегаелектроволтовете.

Категории: поезияЛитература Момчило Радич Здравка Михайлова Мария Лаина
ПОДКРЕПЕТЕ НИ!
Съдържанието на GRReporter достига до вас безплатно 7 дни в седмицата. То се създава от високопрофесионален екип от журналисти, преводачи, фотографи, оператори, софтуерни специалисти, дизайнери. Ако харесвате и следите работата ни, помислете дали да не ни подкрепите финансово със сума, каквато вие изберете.
Subscription
Можете да ни подпомогнете и еднократно:
blog comments powered by Disqus