Момчило Радич е преподавател по френски, преводач и поет. Роден е в Ниш, Сърбия през 1969 г. Майка му е българка, а баща му сърбин. Като юноша започва да пише поезия и става член на Югославската литературна младеж през 1986 г. Заедно с група млади поети организира поетични четения в различни градове на Югославия. През 1987 г. е удостоен с награда за млади поети в Лозница. През същата година за пръв път са поместени негови стихове в поетичната антология „Газирана вода за мутирала жажда”. От 1991 г. живее в Атина. Превел е от френски на гръцки есето на Henri Lechat “Phidias” От гръцкото издателство „Апопира” се появява първата му преводна книга със заглавие „Сръбски приказки” (2004). Също така неговият подпис носят сръбските преводи на поетичните книги на Андонис Фостиерис „Скъпоценна забрава” и „Мисълта принадлежи на траура” (2008), стихосбирките „Розов страх” и „Тук” на Мария Лаина, както и подбор стихове на поета-сюрреалист Никос Енгонопулос (2009). През 2010 ще бъдат изадени в негов превод на гръцки „Хърватски приказки”. От години пише поезия на този език. Специално за GRREPORTER с Момчило Радич разговаря Здравка Михайлова.
Момчиле, ти си израснал в Сърбия и е обяснимо, че смяташ тази страна за своя родина. Понятно е защо не пишеш поезия на български, но защо избра гръцки, а не френски, който владееш в нюанси?
Ако парафразирам Сеферис, ще кажа: „Където и да пътувам, Сърбия ме наранява”.... Можеш ли да преведеш една родина? Можеш ли да я обичаш? Далеч от нея изпитваш носталгия. Тя се превръща в няколко излъчващи топлота образа, в един мирис.. Отлита... Превръща се в далечни очи, които те гледат, не си отиват...
Кога разбрах, че бих искал да бъда сърбин ли? През пролетта на 1999 югославската армия случайно свали един „Стелт” – невидимия самолет, гордостта на натовската авиация... Останките му паднаха в едно село недалеч от Белград и хората се стекоха, за да видят невидимото. Покачиха отгоре му едно дете с ангелска усмивка и се разсмяха от сърце. На всички извинения за „страничните поражения” отговориха официално само с едно извинение: «Извинявайте, не знаехме, че е невидим». Тогава исках да бъда сърбин, да се присмивам над злото като човек.
Защо пиша на гръцки ли? Най-логичният отговор, който можах да си дам, е че от край време са ми харесвали чуждите езици и се случи така, че обикнах гръцкия още като много малък, от две купени от моите родителие грамофонни плочи: „Птиците” на Хадзидакис и една друга, в която имаше песента Бели кораби са нашите сънища (Άσπρα καράβια είναι τα όνειρά μας)... Не разбирах нищо... По-късно прочетох Аристофан и започнах да уча старогръцки... Вторият логичен отговор е, че на гръцки думите имат натоварено със смисъл значение. Прегрешение означава да пропуснеш целта (η αμαρτία είναι αστοχία). Времето (χρόνος) не означава едно и също на всички езици. Времето, чиято загадка никой няма да разгадае. Някога си мислех колко несправедлив е моят живот, който не ми е дал шанса да науча по-добре старогръцки, нито пък въобще да уча новогръцки. И затова се гордея, че го научих сам. Все още го уча. Любовта към един чужд език е право пропорционална на времето, което му посвещаваш. А аз съм мързелив. От години планирам да прочета някои учебници на гръцки: биология, химия, физика – да науча всички думи. Но чета само поезия. Само в поетичен текст ще седна да издиря всички непознати думи и, ако то ми харесва, бих прочел едно стихотворение и сто пъти.
И така, защо пиша стихове, защо ги пиша на гръцки? Представете си едно радостно дете, което идва от една радостна страна, от един университет, който е обожавало, от вечери с поетични четения, с поети, които разговарят помежду си и не се крият в черупката си, представете си го, значи, снишило глас толкова, че новите му приятели да му правят забележки, че не го чуват. Стихотворенията се раждат от болката, а моято болка беше да открия отново гласа си. Един глас с правописни грешки, един странен глас.
Какво е усещането ти към Гърция като „придобита” родина?
RSS
Facebook
Twitter
YouTube
