Галерия

1

На днешния ден – 28 октомври, преди 69 години тогавашният министър председател на Гърция Йоанис Метаксас получил телеграма от италианското правителство. Неговият отговор на телеграмата е категоричен и определя съдбата на страната през следващите години.

В телеграмата италианският министър председател Мусолини желаел гърците да пуснат италианските войски да влезнат в страната и да получат достъп до пристанища и летища. Те планирали да използват гръцката държава за база, от която да зареждат войската си с провизии за офанзивите в Северна Африка.

Лично италианският посланик в Атина отишъл у дома на гръцкия министър председател Метаксас в предградието Кифися, за да му връчи телеграмата. Когато министър председателят внимателно я прочел, отговорил на френски език с фраза останала в гръцката история: „Това означава, че сме във война!” Метаксас не е поставен пред дилема – той отговаря отрицателно и въвежда Гърция във Втората световна война на страната на Антантата. Оттогава този ден е обявен за национален празник на страната всеизвестен като Деня „Не!”.

Ако попитате хората, които са живели тогава какво си спомнят – ще ви разкажат за глада и за страха от окупаторите, за съпротивата. Тези, които са живели в градовете, помнят сирените, бункерите, където са се криели и предателите. Историята на г-жа Роксана Лалиони свидетелства за това как спомените оживяват, макар и след години, при мисълта за тропота от ботушите на войниците, които са влизали в кооперациите и с взлом нахлували в домовете на хората. „Никога да не се повтори! Бяха жестоки времена...” на няколко пъти казва г-жа Лалиони, която в началото на 1940-те години е била дете.

„Аз съм родена през 1938 г. Когато се случиха тези лоши неща, бях на две годинки. Разбира се, тогава майка ми беше още жива. Тя ме хващаше за ръка – тогава бях съвсем малка и тичахме, за да се скрием, във влагата, в студа...” разказва Роксана.

Отишли в скривалището на „една добра жена – бяхме много хора, деца, бяхме гладни, плачехме, гонеха ни. Ние се страхувахме, когато започнеха да вият сирените и ходехме в бункера, за да се крием. Мястото, където се криехме се намираше в една кооперация, която все още съществува в Ано Петралона. В мазето... Бутаха вратите, вземаха хората за пленници без никаква причина, без милост. Тогава известната певица Вебо пееше: „Деца на Гърция, деца, за това се бием горе на високите планини” и е пазела с песните си тези, които се съпротивяваха... Голяма бедност и лошотия имаше тогава. Да отмине и никога да не се върне!

Преживяхме много страшни неща, но това си го спомням най-силно. Ние живеехме с майка ми в едно мазе. Криехме се в една малка кухничка – два на два метра. Там стояхме, а когато чуехме сирените се втурвахме към скривалището. Страхувахме се, защото влизаха и чупеха всичко. Жестоки времена бяха. Чувахме бумкането на ботушите. Студени хора, нищо не чувстваха. Много неща преживяхме, докато не се освободихме и Гърция си пое по пътя. Но много време мина дотогава. Убиваха хората и ги повиваха в чаршафи, ние се криехме, а те ги хвърляха по улиците.

Тогава в апартамента над нас живееше едно семейство, които бяха много добри хора. Но имахме една съседка - лоша жена, която искаше да им навреди. Тя ходеше и казваше къде се крият гърците. Кой знае защо го правеше?! За да не я закачат нея, за да не направят нещо лошо на децата й... Добро е трудно да направиш, за лошото всички са първи... Мъжът в това семейство, за което ти казвам, водеше записки за това, което се случва. Тази съседка го следеше какво прави и той се страхуваше от нея. Тогава дойдоха германците, за да го арестуват – чувахме ги по думкането на ботушите – това не се забравя.

Понеже разбра какво го чака, той слезе при мен и при майка ми заедно с жена си и децата си, за да ги скрием. Носеше със себе си записките и ги набута в една пукнатина в стената. Този човек претърпя толкова много неща заради тази лоша жена... Той и неговото семейство бяха добри хора, с неговите дъщери бяхме приятелки. Една сутрин дойдоха и го арестуваха. Счупиха вратите в къщи и го арестуваха. Ние с майка ми се криехме, видяха ни, но не ни направиха нищо – искаха да арестуват него. После го изпратиха в изгнание, биели са го, знаеш тези неща не са ги спестявали тогава...

Кухнята, в която живеехме с майка ми беше на височината на земята и имаше прозорец. Един ден дойде един грък и почука на прозореца. Ние му отворихме, познавахме го, бяхме го прибрали веднъж, за да го скрием, защото го гонеха. Той ни предупреди да не останем вкъщи, защото е опасно, а да отидем да живеем в бункера. Но искам да кажа, че беше толкова страшно, толкова ужасно, че всичко ми е останало като спомен – нищо добро нямаше. Имаше много предатели, за един къшей хляб... Дълго време им отне на окупаторите да си съберат нещата и да си тръгнат. Взеха и много пленници. Изгориха къщи...

Днес умря и това момиче, което си разказа историята – Ели Папа, на 89 години. Нейният мъж е екзекутиран в затвора. И тя е била в затвора дълги години и там е родила тяхното дете – момченце на име Нико. Там е пишела постоянно – за живота си, за съпротивата и приказки е пишела за детето си. Съпротивявала се е, от нищо не се е страхувала, но в днешни времена няма такива геройства. Всичко, за което пише Ели Папа се е случило... Имаше много предатели. И покойният г-н Панайотис, за който ти разказвам, че дойде да се скрие при нас, заради предателка си отиде, иначе нямаше да го арестуват.”

На снимката: Ели Папа, източник вестник "Вима"

Марина Николова