Галерия

5

4

3

2

1

„Motel Selenik” е една пъстра банда от 17 млади хора, които свирят осъвременена народна музика от Балканите, Испания, Турция, Сърбия. Членовете на орекстъра са имат музикално или пък политехническо образование и почти всички свирят на панаири и сватби из Балканските страни, за да си изкарват по някой лев. Бандата се формира преди две години, когато компанията от приятели музиканти решават да направят една банда с композирана музика и започват репетиции. Някои живеят в Солун, вокалистите обаче живеят извън града – Елени в Испания, Матина на остров Родос, а Христос в Суфли, но пък се споразумяват по интернет по кои парчета работят, така че седмица преди концерта се събират всички накуп и заедно с певците разучават новите парчета. Всички в „Motel Selenik” си имат прякори и функции в хотела. Костас Пулянакис е един от „старото поколение”, както сам си се определя, и един от четиримата членове на групата, които свирят заедно от десет години. По повод на техния концерт в Атина, се срещнахме с него, за да разкаже за групата и за традицията - за добрите съчетания между музикални инструменти, които в тяхната група те не спазват и въпреки рецептата смесват тъпан с ути. Но пък противно на очакванията се получава една специална комбинация от звуци, която кара публиката да се понесе на едно вълшебно пътуване из ритмите на Балканите и изтока.

Разкажи ми като начало за вашата група – как се събрахте и решихте да свирите музика в клубове или на концерти, която в суровия й вариант слушаме по панаири и по сватби?

Ние, които сме по-старото поколение в бенда, се започзнахме и започнахме да свирим заедно преди десет години. Запознахме се на един концерт на Фотографския клуб на Аристотеловия университет в Солун - четирима души от политехническия факултет. Музиката, която свирим в момента не е народна, може да се каже, че е едно съвременно виждане за народната музика, тъй като има влияния от народната, от балканската, от турската музика, от испанската, отвсякъде. Свирим ремикси на стари парчета, но имаме и наши парчета – в репертоара си имаме песни от арабските страни, от Андалусия, от Сърбия, от Турция. За да ни хареса някое парче, за да го изпълним, трябва да харесва на всички ни, но ние имаме общи вкусове за музиката. Ние не сме група, която ще си реши, че имаме нужда от еди-кой си инструмент и ще потърсим някой, който свири този конкретен инструмент. Ние сме една голяма компания, която искаше да направи този бенд и просто го направихме. Това е хубавото, че сме една компания. Но всички съществуваме в голямо равновесие – има четири духови инструмента – кавал, акоредон, кларинет, тромпет, от инструменталните имаме чело, китара, ути и цигулка, имаме ударни – рек, бендир, тарамбука, каса и барабани, трима певци и две танцьорки. Но обикновено танцьорките са сътрудници, не са в групата постоянно.

Преди десет години в Солун всички слушаха електронна музика, самият ти си се изявявал като диджей, но изведнъж нещо се случи и една голяма маса от млади хора се обърна към народната музика, към народните музикални инструменти и започнахте да свирите и да прекарвате безкрайни часове в репетиции. Как стана всичко това?

Тогава аз заминах за Испания за няколко месеца, където чух джембе и си казах, че искам да се науча да свиря на ударни инструменти. Върнах се в Гърция и вместо да науча да свиря на джембе, се хванах с тарамбуката. Ние и четиримата сме така – започнахме от политехническия факултет и станахме музиканти. Въпреки че Панайотис (свири на ути) и Александрос (свири на тъпан) все още се занимават и с инженерството. Ние четиримата (Костас, Александрос, Панайотис и Статис) сме по-старото поколение и се срещнахме с останалите, които са по-млади от нас в университета Македония, където има специалност по музика. В един момент Статис и Александрос започнаха да посещават някои уроци по музика в университета, защото те са отворени за всички и се запознаха с останалите момчета. Така се получи срещата между всички ни. Аз все още свиря на различни инструменти, но явно че с ударни се справям по-добре от останалите.

Какво правехте преди да се захванете с музиката и да решите, че това е вашето призвание?

Статис беше добър баскетболист, после стана добър алпинист и после стана много добър музикант. Но винаги е бил и много вървежен с жените. Той завърши за инженер, но продължи да се занимава с музика. Сега си е тъпанджия, но свири и на други ударни инструменти, като паралелно с това ходи и на уроци по фламенко и учи български език. Много често пътува из Балканските страни, свири на различни фестивали. Панайотис започна да свири ути преди десет години и никога повече не го остави, а и всички ние откакто се запознахме не сме преставали да бъдем приятели. След като завърших университета в Солун и взех дипломата си за инженер, заминах за Крит, защото аз съм оттам, но един ден ми се обадиха моите приятели и ми казаха, че са направили банда и аз участвам в нея. Казаха ми, че са започнали репетиции. Беше малко странно, защото аз не живеех в Солун, но пък и Елени пътува чак от Испания, за да дойде за концертите, когато имаме. Матина пристига от остров Родос. Смешно е, защото много дълго време търсехме име на групата. Първо ни хареса „Селеник” (както казват в сайта си „надяваме се това име на някой от местните диалекти да означава Солун”, но истината е, че им е харесало, защото е звучно – бел. ред.), а после измислихме и „мотел”. Всички ние сме живели в Солун, но никой не е родом оттам, така че Солун е мястото, където сме на гости – нещо като мотел. Александрос също е тъпанджия и ходи да свири на панаири, на сватби, на фестивали, на празници и оттам се издържат. Освен мен всички свирят по панаири, а аз преподавам ударни народни музикални инструменти и ритъм в университета Македония.

 Как се случи така, че стана преподавател по музика в  университета? Това звучи като сбъднатата ти мечта – да свириш и в същото време да имаш възможността да предадеш знанието си на хора, които наистина са нахъсани да се занимават с музика...

 Случайно стана. За първи път преподавам музика на хора, които     имат истинското желание да научат. За мен това е рай. По-добре не можеше да се получи. Имам и много свободно време, за да разучавам различни парчета, което е част от работата ми. На мен ми предложиха да преподавам в университета, защото преди това тези, които са преподавали ударни традиционни инструменти не са имали дипломи за висше образование, така че не са можели да преподават според закона. И понеже мен ме познаваха покрай компанията и заради работата ми в Крит, ми предложиха да преподавам във факултета за музикални науки и изкуства. Аз уча студентите, които правят специализация на традиционни ударни музикални инструменти, а останалите посещават курса ми по ритъм.

Добре. А как от сватбите и панаирите, решихте да направите нещо по-различно?

По-късно решихме, че искаме да свирим нещо по-съществено, да дойде човек и да чуе музика с композиция, а не да се напие, да потанцува и да се развилнее. Защото има разлика от това да отидеш да свириш на един панаир – не ти трябва никаква репетиция, отиваш и свириш това, което знаеш и каквото ще да става. Докато за това, което правим в момента са необходими безкрайни репетиции, за да си дойде всичко на място. Имаме маестро, който пише песните и е като лидер на бенда – Стаматис Пасопулос. Той е един от четиримата души от бенда, които са от Серес. Това, което аз усещам, че е хубавото в бенда, е, че няма някой който да е виртуозът или известният музикант, който да води хората на концертите, а сме една компания много обвързана помежду си и това, което правим произтича от тези хубави отношения, които имаме помежду си.

Ако някой иска да се научи да свири на традиционни инструменти, къде може да го направи?

В Атина и в Солун е пълно с школи. В Крит има една много добра школа – „Лабиринт” на Рос Дейли. Рос Дейли обаче свири на струнни - на лира, сази, лауто, ути. Всяко лято по два месеца той прави семинари на Крит и на тях идват хора от цял свят срещу много ниски цени. Излиза по 250 евро със закуска и престой и се провеждат семинари в продължение на шест дни между 6-10 часа дневно. Аз бях голям късметлия, защото като отидох на Крит, заминах в едно село на има Ахранес, което е съвсем близо до школата на Рос Дейли и се оказах до „извора на музиката”. Той е повлиял на много хора, въпреки че и много си мислят, че изкарва много пари от цялата тази история, но това изобщо не е така. Само си губи времето, защото се занимава постоянно с бюрокрация. Направил е и музей на музикални органи от целия изток – от Гърция до Китай.

Какво откриваш ти в традиционната музика и как в „Motel Selenik” я развивате и я осъвременявате?

Аз в музикалната традиция откривам единствено мъдрост насъбрана от много дълги години, която е вследствие на това, че хората от хилядолетия свирят заедно и неслучайно са се формирали различни групи от музикални инструменти, които си допадат като звук. Например тъпан с гайда си отива като звук, но пък тъпан с ути не си върви. Но ние в нашата банда свирим тъпан в съчетание с ути, което е осъвременяване. Това не може да се случи на един панаир, защото тъпанът свири с десет пъти по-голяма сила от утито. Докато тъпанът с гайдата или със зурната имат почти еднаква сила. Ако искаш да включиш китара в един традиционен бенд от Крит например, няма да стане, не върви. Въпреки че има много добри китаристи, които свирят критска музика. Това което си върви е лира с лауто. Има мъдрост в това, не е случайно.

Това, което мога да ти кажа и е забавно за нашата група е, че в „Motel Selenik” всички си имаме прякори и специалност в мотела. Имаме рецепционист, сервитьор, камериерка, отговорник за асансьора – това съм аз, има спасител, шофьор на мини-буса. Имаме си и прякори - аз съм Хулио, Статис е Дебелия, Стратис е Ниския, Стаматис е Дългия, Панайотис е Патагос, Христос е Кавáла, Димитрис е Бекос. Когато Димитрис имаше имен ден дори не се сетих да го поздравя, защото го знам като Бекос. Дори се шегуваме, че можем да построим истински мотел един ден, тъй като в орекестъра сме няколко инженери и архитекти.

Разкажи ми за народната музика и пo-младите хора – как те се индентифицират с нея и я възприемат?

Има много видове традиционна музика – някои видове се слушат и възприемат лесно като Балканската музика, която има тромпети, духови инструменти и лесно може да бъде приета от който и да било, а и за нея не е необходимо да те просветляват. Слушаш една балканска румба и започваш да танцуваш. Румбите се свирят на „ракуцария” – това е един празник в Кастория, който се празнува след Нова година на 6, 7 и 8 януари. Тогава в Кастория идват бендове от всички части на Балканите, които свирят по улиците на града и всички хора вървят след бендовете, пият и танцуват. Всички са облечени карнавално и става лудница. По време на карнавалите също има такива хепънинги, някои от които са запазени от древността, и всеки може да отиде и да си изкара хубаво без да си има идея от народна музика. Има други видове народна музика като македонската например и ако отидеш на някой панаир без да можеш да танцуваш, ще ти доскучае, защото има сложни хорá и е трудно да се хванеш и да затанцуваш. Не е като малоазиатската музика, която също е лесна с нейните кючеци и маанета. Ако пък отидеш да слушаш музика от Понта, също няма смисъл, ако не знаеш да танцуваш. Въпросът е доколко на някой му се иска да се научи, да стигне до това познание.

Какви са ви плановете с групата за в бъдеще?

Искаме да обиколим балканските страни и да свирим, както и да направим концерти в Испания. Вече имаме 25 готови парчета, някои от които са ремикси, но са много стойностни. Смятаме да направим диск, а междувременно правим концерти. Все още е рано – съществуваме от две години, но заради интернет сме станали по-известни - в myspace имаме над 30 000 посещения.