Първо, начинът по който пише всеки писател е уникален и важи само за него. Част от неговата работа е да го открие. Все пак, повечето писатели се нуждаят от уединение, за да могат да се съсредоточат, за да могат да се вслушат във вътрешния глас, които едни наричат талант други вдъхновение, трети всеотдайност и посветеност. До известна степен самотата е необходима за всяко човешко занимание, изискващо съсредоточаване, не само за творческите. Хората на изкуството обаче, тъй като са много уязвими  към въздействията на окръжаващата ги среда - те буквално са сюнгери за всякакъв вид дразнители - се нуждаят от самота, за да могат да „филтрират” и преработят всички тези „нахътлвания”. Особено хората на словото са още по-изложени на окръжаващата среда, тъй като словото е преобладаващото средство  за общуване, нещо, което всички използват, като подразбиращо се от само себе си, нещо което не се случва с живописта или музиката. В съзнанието на писателя може с часове да отекват думи, които е чул при безцелни срещи, в резултат на което да не чува собствения си глас. Същото би си изпатил и един цигулар, класически музикант, ако се озове на рок концерт, само че той може да го избегне, ако желае, докато от словото, от думите около нас, не можем да се скрием. Затова колиба в гората със сигурност би била спасително решение за мнозина писатели. Необходимо условие обаче е да има и редки посещения в света на хората, защото глас, който чува само себе си, може да се превърне в монотонен и авторитарен. Въобще хората на изкуството трябва да бъдат селективни и внимателни относно начина и честотата, с която се излагат „на облъчването” на публиката. Защото при едно такова „свръхизлагане” има риск да изгубят онова, което по начало ги е направило желани и интересни: техния своеобразен глас.
     Веднъж, когато на шега си казала на десетгодишната си дъщеря, че си магьосница, тя повярвала и разказала това на децата в училище. Усещаш ли да те владеят магически сили, когато се потапяш в словото и го извайваш?
„Магът” за мен по принцип е шаман, същество с по-голяма степен на отъждествяване, проникновение и степен на сливане със заобикалящия ни свят. Както шаманът на изолираните племена се отъждествява с окръжаващото пространство, тоест, с природата, така и един „шаман” (или една магьосница) на думите трябва да се отъждествява със собственото си пространство, езика. Да се вслушва не само в смисъла на думите, но и в ритъма им, в диханието на изреченията, във вкуса на препинателните знаци. В този смисъл, на ритъма и на „леенето” на словото, бих отговорила утвърдително: да, понякога съм се усещала „магьосница”. Но не в смисъла на съдържанието на даден разказ, на това, което наричаме фабула. Там се превръщам в занаятчия, във водопроводчик на словото, който със своите инструменти се грижи историята да не прелее и да не удави читателя.
Другото магическо усещане на словото, да усещаш публиката грабната със затаен дъх да очаква продължението на историята, за съжаление няма връзка с писаното слово. Този вид магия, която е твърде подобна на силата на музиката, принадлежи изцяло на устните разказвачи, на разказвачите на приказки, които все по-рядко се срещат в нашата електронна епоха. В устното разказване на една история слушателят се наслаждава както на ритъма на словото, така и на пре-сътворяването отново и отново на историята, която всеки път се получава малко по-различна от предишния, но и на живото присъствие на публиката, затаила дъх. Магията на Шехерезада безспорно е по-завладяваща от магията на компютърната клавиатура.
Какво да се прави, понякога имам усещането, че съм се родила в грешна епоха. Преди триста години съм щяла да бъда истинска магьосница на думите, а може би и на други неща...