Галерия

1

На 28 октомври Гърция отбелязва втория си по значимост национален празник, известен като Деня на „ОХИ” (Не-б.а.). Отказът е изречен от тогавашния министър-председател и диктатор Йоанис Метаксас в отговор на ултиматума от страна на Италия към Атина тя да разреши свободното преминаване на италианските войски през гръцко – албанската граница. Целта на съюзниците на нацистка Германия била да навлезе и да заеме стратегически позиции по гръцките пристанища, летища и др. и да се подготви за по-нататъшното си настъпление към Африка.

Отказът на Метаксас практически означава обявяване на война от страна на Гърция. Той отговаря именно с израза „Alors, c’est la guerre” (Това означава война- б.а.) на представилия му ултиматума италиански посланик в Атина.

Два часа по-късно италианските войски нахлуват в област Епир и Гърция официално влиза във войната, за да се защити от инвазията. Итало-гръцката война се дели на две части. В първата войната се води само между Гърция и Италия, докато във втората страната е окупирана от германската, италианската и включилата се на 20 април 1941 българска армия и разделена на три окупационни зони.

22 юли, 1943 г. Германски войници разпръскват в центъра на Атина мирна демонстрация срещу българската окупация на Северна Гърция, снимка от изложбата "Атина в годините на германската окупация" в градската галерия на Атина

Атина попада в германската зона и един от най-мъчителните спомени от този период е гладът, на който е подложено населението. Според историците през есента и зимата на 1941 – 1942 жертвите на глада в Атина са били между 40 - 45 000 души, въпреки че е спорно доколко изнемощелите от авитаминоза и липса на храна хора, починали вследствие на заболявания също не биха могли да бъдат смятани за жертви на Големия глад.

Ситуацията в Атина е толкова тежка, че по улиците започват да се появяват стотици трупове на мъртви хора. Те се товарят на колички и погребват в общи гробове. За това свидетелстват разказите на свидетелите на събитията.

„Глад, спекула. Цели имущества бяха загубени за една бутилка зехтин по онова време. Стигна се до там, че някои ядяха кучешко месо. Събираха мъртвите по улиците и ги пренасяха до гробище номер 3, където бяха направили общ гроб”, разказват жители на атинския квартал Кипсели пред членовете на местната група за събиране на устни свидетелства.

„Много хора страдаха от авитаминоза. Помня, че и аз се бях подул, да не говорим за детските болести, които прекарвахме без да имаме достъп до лекарства. Веднъж вкъщи сготвиха едно месо, което се пенеше много странно и изобщо вкусът му беше много необичаен. По-късно научихме, че мечките, които преди войната се намираха в горичката край квартал Панкрати са изчезнали. Пшеничен хляб нямаше. Помня, че някои продаваха хляб с брашно от рожков”, разказва жител на богатия квартал Колонаки и продължава:

„Не се извършваше никаква търговия, а само спекула. Хората плащаха за малко продукти със златни лири и скъпи бижута. В Колонаки спекула с храни правеха собствениците на една млекарница и една хлебарница”.

Раздаване на храна на атинска улица, снимка: Вула Папайоану

Тази експлоатация на гърци от гърци променя и картата на техните взаимоотношения. „Родителите ми престанаха да поздравяват свои познати отпреди войната, защото бяха забогатели по време на окупацията”, разказва друг свидетел. Същото важи и за приятелски настроените към Германия гърци, които в много случаи са станали съюзници на окупаторите. „Преди войната те бяха много. След нея – много малко. Ние престанахме да им говорим”.

Свидетелите от квартал Кипсели разказват, че жителите започват да се включват в съпротивителни организации, предимно на страната на Комунистическата партия. По думите им те са първите, които предприемат действия срещу глада, като създават организацията „Национална солидарност”. „Практически те са събирали храни от провинцията и помощите от международните организации, като Международния Червен кръст и са ги разпределяли по колкото се може по-справедлив начин сред жителите". По онова време в Атина живеят 1,5 милиона при общо население на Гърция от 7,5 милиона души.

Кърмене в център за разпределение на млякото, Атина 1942 - 1943, снимка: Вула Папайоану

Самите окупатори също са обезпокоени от глада и неговите последствия, въпреки че контролът върху производството и търговията с храни е наложен от тях с цел да попречат на захранването на съпротивителните организации, които са имали логистична подкрепа от страна на Великобритания. Гръцки историци посочват, че през цялата продължителност на окупацията българските власти в Северна Гърция не позволяват никакво разпространение на храни към другите две окупационни зони, в които са се намирали и големите градски центрове.

„Още през месец май 1941 става ясно, че предстоящата зима ще е изключително тежка. Немският наместник в Солун Алтенбург информира на 7 май немския външен министър и правителство, че гладът е щял да придобие огромни мащаби ако въпросът с разпределението на храните остане нерешен.

В Берлин се провежда дискусия по този въпрос, но отговорът е негативен, а наместникът получава нареждане да забрави за всякакви претенции към Германия. Невъзможно е получаването на всякакви доставки от страна на Съветския съюз, както и снабдяването на италианската окупационна зона от страна на германската, която била и най-населената. През октомври същата година Хитлер натоварва Италия с отговорността за прехраната на гръцкото население. Мусолини отговаря, че след като Хитлер „взе от гърците дори и връзките на обувките им, сега очаква от италианците да ги нахранят”.

През септември 1941 в Гърция пристигат 10 000 тона зърнени храни, но в същото време италианците заявяват, че няма да бъдат изпратени други помощи. През първата седмица на октомври гладът започва да става все по-осезаем, тъй като запасите са изчерпани. Италианците притискат българските власти, които са окупирали най-плодородните територии да изпратят 100 000 тона зърно, но те отказват. Пропада и германският натиск към тях. След този отказ от страна на българската войска италианците изпращат 800 тона, а германците – 10 000 тона зърно. Корабът, който ги пренасял обаче бил потопен от британците край гръцкото крайбрежие. Немският наместник поискал да бъде изпратен нов товар, но той  така и не пристигнал. Германия решила въпроса с хранителните доставки окончателно едва през лятото на 1942”, пише Георгиос Завакос в публикацията си в списание „История” със заглавие „Гладът в окупирана Гърция”.

В свидетелствата си съвременниците на събитията разказват и случки, които напомнят на филмови сценарии. „Баща ми беше започнал да сътрудничи на една съпротивителна организация и бе скрил оръжия в пианото вкъщи. Един ден, докато се упражнявах на него, на вратата ни почука един германски войник. С мимики каза на майка ми, че е чул свиренето ми и поиска да му покаже пианото. Когато влезе в стаята аз станах, а той седна и започна да свири. Свиреше прекрасно, кой знае какво точно е правил преди да бъде мобилизиран в германската войска. След това в продължение на няколко дни идваше и свиреше, а майка ми стоеше замръзнала от страх да не би да отвори капака на пианото и открие скритото там оръжие. Това така и не се случи, а войникът престана да идва. Вероятно го бяха преместили на друго място”, разказва възрастна жителка на Кипсели.

Междувременно тече акцията срещу еврейското население. „Един ден се събудихме и всички бяха изчезнали. Просто ги нямаше. Дни по-късно съвсем случайно видях една от съседките ни в друг квартал. Прошепна ми: „Моля те не казвай, че си ме видяла”. Страхуваха се от германците”, разказва възрастна жена.

Атина е свободна отново на 12 октомври 1944, когато започва оттеглянето на германската войска. Свидетелства за радостта на жителите са представени във видеоматериал на 56-то училище в атинския квартал Амбелокипи.

„Бяхме ентусиазирани. Хората носеха гръцкия национален флаг и бързаха да стигнат до площад Синтагма, за да отпразнуваме заедно освобождението”, разказва жител на квартала пред интервюиращите го ученици. Други жители разказват как са наблюдавали оттеглянето на германските военни части, а трети коментират, че радостта от края на окупацията е продължила много малко, тъй като след Декемврийските събития в Атина следва кръвопролитната Гражданска война.

Интересното в този проект е, че е дело на учители и ученици, 83 на сто от които са от различни националности. Един от тях е и 14-годишният Борис Анчев от България, който не само го представя, но е и автор на монтажа на видеото.

„Харесва ми историята, която чуваме от хората, които интервюираме, самата подготовка на дискусията и работата след това. Иначе не съм особен почитател на историята като предмет в училище”, каза той пред GRReporter.

Борис се занимава с компютри и мечтата му е да стане програмист, но има мнение за това как трябва да разглеждаме общата си история: „В историята има и добри, и лоши моменти, но трябва да запазим добрите и да оставим настрани лошите”.