Галерия

1

Веднага след началото на икономическата криза в Гърция различни личности и политически партии започнаха да повдигат въпроса около военните репарации, които по думите им Германия дължи на Гърция за щетите, предизвикани по време на окупацията на страната през Втората световна война.

Докато предишното гръцко правителство гледаше на него от известна дистанция, при все че създаде комисия, която се нае със задачата да изчисли на каква сума възлизат те, днешният кабинет е категоричен, че ще изиска от Берлин да изплати цената на предизвиканите по време на войната щети. Ангажиментът бе поет лично премиерът Алексис Ципрас в специална реч пред парламента.

Междувременно министърът на правосъдието Никос Параскевопулос посочи, че ще подпише решението на Върховния съд, по силата на което гръцката държава ще може да конфискува германски активи, намиращи се на територията на страната, за да удовлетвори близките на жертвите на клането в село Дистомо.

Дискусията около германските репарации неминуемо предизвика въпросителни и около това доколко останалите две страни-окупаторки – Италия и България са изплатили своите ангажименти след края на Втората световна война.

GRReporter представя сложния лабиринт на българо-гръцките отношения в периода между и след двете световни войни в разговор с Даниел Вачков - доцент доктор от Института за исторически изследвания при Българската академия на науките.

Началото на проблема с репарациите след Първата световна война

Проблемът с репарациите се превръща в един от най-болезнените международни проблеми след края на Първата световна война през 1919, когато в серията от мирните договори, които са изработени с победените държави – Германия, България, Унгария, Австрия, Османската империя, наред с различните санкции, които им се налагат, едни от най-тежките и най-спорните след време ще бъдат размерите на обезщетенията, които победените държави трябва да изплатят на победителките. Това е свързано с обявяването им за виновни за разпалването на войната и всички възникнали щети. Ето защо идеята на мирните договори е, че победените, които носят вината за войната трябва да платят за щетите.

Още тогава се появяват няколко големи проблеми при определянето на репарациите. Първо, остава усещането, че те не са формулирани достатъчно точно, ясно и конкретно. В много случаи те представляват едни фантастични суми. Разглеждал съм българските възражения срещу обвиненията, че българските войски са унищожили даден брой животни или железопътен парк. Те показват, че според статистиките на претендиращите държави те не са разполагали с толкова много добитък или железопътна мрежа. Тоест, първото нещо, което се появява е усещането, че щетите са прекомерно преувеличени. Големият проблем всъщност е, че  през всичките тези претенции, които повдигат победените не оставят усещането за някакви наистина ясно и конкретно представени щети. От една страна всичко е доста преувеличено и от друга – изобщо не може да се докаже, че тези щети са предизвикани само от държавите, които са обвинени, че са виновници за войната.

Даниел Вачков е доцент д-р от Института за исторически изследвания при БАН. Роден е в София на 4.09.1964. През 1990 завършва история в СУ „Св. Климент Охридски“. В периода 1991-1992 специализира в Европейския университетски център в Нанси (Франция), където се дипломира. През 1997 защитава докторат на тема България и Обществото на народите 1920-1939 (финансово-икономически взаимоотношения). От 1997 работи в Института за исторически изследвания при БАН. Изследва проблемите на стопанското и финансовото развитие на България през XX век. Съавтор е на 3 монографии и 5 учебници и учебни помагала. Автор е на над 70 научни публикации.

В хода на войната един материал може да бъде унищожен и от самите  изтеглящи се войски на собствената ти държава. Така че, тук принципно започва един голям спор, който трудно може да докаже кои са размерите на щетите и кой ги е причинил.

Другият проблем, който ще възникне след Първата световна война е, че в крайна сметка на държавите-победителки се определят едни абсолютно невъзможни за обслужване репарации. Това много бързо показва колко уязвима е тази система. В момента, в който започват да не плащат, поради невъзможността да го направят. Това важи особено за Германия, която през 1923 практически рухва финансово, а Окупацията на Рур води до една невиждана дотогава в световната история хиперинфлация, когато марката достига изключителни стойности на девалвация.

В резултат още тогава става ясно, че репарациите не само не са инструмент, който може да помогне за икономическото възстановяване на света и Европа след войната, а напротив - той задълбочава проблемите и открива пътя за развитието на национални вражди и възхода на крайни националистически режими и движения. Всъщност много често възходът на тези крайни националистически движения в победените държави се дължи именно на факта, че те се чувстват жестоко наказани с непосилни репарации.

Така че проблемът с репарациите принципно показва колко е трудно да се покрият някакви щети от войната по този начин. За победените това е един политически, а не икономически дълг. Това е една санкция спрямо тях, един опит те да бъдат съсипани икономически и финансово и да не могат да се възстановят. А за победителите са напразни очаквания. Те смятат, че ще получат репарации, които в крайна сметка не успяват да получат.

Примерът от Първата световна война е много показателен. Огромните репарации, които са наложени на Германия, на България и на останалите победени държави не могат да се изплатят. В крайна сметка се стига до това, че се правят няколко различни международни срещи и конференции, на които да се намери някакво решение на проблема.

През 1923, когато става ясно на междусъюзническите комисии, че България не може да изплаща репарациите са направени разсрочки. През 1924 са направени разсрочки и за германските репарации по така наречения план Дос. Следват нови разсрочки на вече облекчените плащания. През 1928 и 1930 има нови разсрочки и всъщност репарациите от Първата световна война са „погребани” официално от избухването на така наречената Велика депресия, която обхваща света от 1929 до 1933. Тогава вече става абсолютно невъзможно държавите да плащат каквито и да са подобни дългове.

Българските репарации след Първата световна война и изселническата спогодба Моллов-Кафандарис

Тук възниква един проблем в българо-гръцките отношения и всъщност трябва да кажем, че репарациите са били един от проблемите, които сериозно са тровили междудържавните контакти между двете страни, защото са предизвиквали много големи разминавания помежду им. И често неразбирателството по този въпрос е ставало причина за едно цялостно недобро развитие на двустранните отношения.

Българо-гръцките отношения между двете Световни войни се усложняват и от факта, че през 1919 по предложение на гръцката страна към Ньойския мирен договор е била добавена една конвенция за доброволна размяна на населенията. Гърци от България да се заменят с българи от Гърция, като идеята е държавите да им платят за имотите, които те оставят. В крайна сметка тази конвенция се развива и продължава до края на 20-те години. Оказва се, че броят на гърците, напуснали България е значително по-малък от броя на българите, напуснали Гърция. В резултат на това се получава едно доста значително салдо в полза на България, което гръцката държава трябва да изплати на България и тя да обезщети бежанците от Беломорска Тракия и Егейска Македония.

В един момент този проблем се свързва именно с репарациите. През 1931, в разгара на финансовата криза, когато става ясно, че не е възможно да се плащат никакви междудържавни дългове, тогавашният американски президент Хувър предлага едногодишен мораториум върху всички подобни плащания – репарационни и военни.

България се възползва от правото и прекратява плащанията си към Гърция по тези репарации. В отговор на това обаче Гърция прекратява плащанията си по спогодбата за размяна на населението, известна като „спогодба Моллов – Кафандарис”. Започва един дълъг спор, той се пренася в Хага. България твърди, че това не е междудържавен дълг, а дълг към частни лица, които са оставили имотите си в Гърция и затова той не може да се ползва от мораториума на Хувър.

Така или иначе в крайна сметка между България и Гърция остават страшно много висящи и нерешени финансови проблеми, между които са тези за репарациите и изселническата спогодба Моллов-Кафандарис.

Репарациите след Втората световна война

Те са заварени от Втората световна война и нещата се усложняват още повече. На 1 март 1941 България влиза в Тристранния пакт и се присъединява към държавите – съюзнички на Германия. След което Германия започва война срещу Югославия и Гърция. България не участва във военната кампания. Тя не обявява война и дори сключва спогодба, по силата на която германските войски, които преминават през България нямат право да ползват българските железници.

Но така или иначе Гърция ще твърди, че германците са осъществили нападението през България. След като Гърция е победена, през април същата година Германия дава правото на България да администрира така наречените „нови земи” – Вардарска Македония от Югославия и Беломорието от Гърция. Български войски влизат в тези райони и се установява българска администрация. Това положение просъществува до септември 1944, когато България излиза от Тристранния пакт, на нейната територия навлизат съветски войски и тя влиза в антихитлеристката коалиция. В последната година на войната дори участва в преки военни сражения срещу Германия.

Тук отново възниква проблемът с репарациите и за пореден път става ясно, че те се определят абсолютно произволно. Без да има достатъчно ясни описания както точно е разрушено – какъв процент от железопътната мрежа, колко от мините, колко от градското пространство... Няма ясни и точни разчети.

Първоначално гръцката страна поставя фантастично високи суми. Иска българската страна да ѝ плати за така наречената българска окупация 750 милиона долара. За онова време това е огромна сума. Бих казал, че българските отговори са много аргументирани, въпреки че като цяло ги правят представители на комунистическата власт. В интерес на истината те използват специалисти от старите министерства. Тоест, очевидно подготвени хора, които дават много аргументирани отговори и оборват точка по точка всички претенции за такива репарации. Нещо повече, България дори твърди, че понеже е гледала на тези земи не като на нещо временно, което управлява, а като на земи, които ще се интегрират в бъдеще към българската държава, показва с цифри, че всъщност е направила инвестиции в тези райони, и то в размер на милиони. От това личи ясно колко е трудно да се определи каква е степента на щетата, кой я е предизвикал и как трябва да се плати.

В крайна сметка, трябва да признаем, че когато определят репарациите след Втората световна война победителите подхождат по един по-реалистичен и разумен подход. Те са си направили изводите, че крахът на репарациите от Първата световна война не трябва да се повтаря. Тоест, че определянето на много големи на репарациите по никакъв начин не означава, че те ще ги платят, както и че така се нагнетява напрежение и се създават условия срещу икономическото възстановяване на Европа.

Така тезата, особено на САЩ е, че репарациите трябва да бъдат минимални и че принципно трябва да се гледа към възстановяване на Европа, а не да се търси кой на кого да плати. И малко по-късно, през 1947 американците ще лансират и своя план за финансово и икономическо възстановяване на Европа, известен като „доктрината Маршал”. Те смятат, че ако желанието е Европа да се възстанови и да стане икономически силна трябва да се върви към възстановяване на всички райони. Че не може да се иска от една съсипана Германия например, да изплаща репарации на другите, които също са съсипани, разбира се.

Изключение е направено само за Съветския съюз, който много настоява да получи репарации. Погледнато обективно СССР наистина е претърпял най-големите щети и в крайна сметка американската и английската делегации се съгласяват той да получи репарации, но само от собствената си окупационна зона в Германия. И така на практика СССР изнася стотици заводи и други неща от източногерманската окупационна зона. Тезата за репарации не се възприема за останалите държави и това е едната причина те да не са толкова тежки след Втората световна война.

Втората причина е, че в хода на мирната конференция в Париж, започнала през 1946, Европа в голяма степен е вече разделена на сфери на влияние. Вече се е оформило това, което Чърчил ще нарече „желязната завеса”. Тя е паднала над Източна Европа и от тук нататък е ясно, че тези държави ще са под някаква доминация на СССР.

Това променя отношенията към санкциите на победените. От тук нататък, включително съветската делегация е много против да се искат големи репарации от държавите, които са били доскоро съюзници на Германия и вече се намират в нейната зона. Тя няма интерес България да плаща репарации на Гърция, която е останала от другата страна на Желязната завеса.

Така се създава една съвсем нова ситуация. В един момент част от победените държави са протежирани от някои победители по простата причина, че те вече се намират в тяхната сфера на влияние.

И така съветската делегация е категорична, че от България не трябва да се искат големи суми. От друга страна трябва да признаем, че и американската делегация показва много ясно, че е против репарациите, когато на Италия са определени сравнително малки репарации – около 320 милиона долара. Подчертавам, че това е страна, която за разлика от България води война с Гърция.

Българските военни репарации и Гърция

Така в Париж започват да се обсъждат по-логични суми и се изисква България да плати репарации на Югославия и Гърция. Тук също е интересно да се види как протичат нещата след като двете държави попадат в различни сфери на влияние. Към 1946 конфликтът между Тито и Сталин още не е избухнал и Югославия върви плътно с общия съветски блок. В тази обстановка югославяните заявяват, че нямат претенции за изплащане на големи репарации от страна на България, а само на символични такива. Това само по себе си отслабва доста и гръцката позиция.

По този начин гърците остават в изолация. Първоначално се обсъжда България да изплати сума от 125 милиона долара, но след обявяването на позицията на Югославия и на западните победители, в окончателния договор се определя България да плати репарации в размер на 70 милиона долара. Те се разпределят така: 25 милиона за Югославия и 45 милиона за Гърция.

Друг благоприятстващ фактор – резултат от неуспехите след Първата световна война е решението репарациите да не се изплащат в твърда валута – долари или швейцарски франкове, тъй като се счита, че този вид плащане води победените държави до финансов срив. Решено е репарациите да се платят в стоки, което само по себе си е по-добрият вариант.

Проблемът с българо – гръцките репарации обаче остава във времето. Той не се решава веднага, тъй като следва политическите отношения между двете държави. Те се влошават изключително много в периода 1947 – 1948. Гърция е обхваната от Гражданска война, България и Югославия са обвинявани, че тайно подкрепят комунистическата съпротива. На практика, след като властта в Гърция се спечелва от монархическите сили в продължение на години няма дипломатически отношения между България и Гърция. В това е причината да не се плащат никакви репарации. България отказва да плаща каквито и да са репарации на държава, с която не поддържа дипломатически отношения.

Това е времето на Студената война. Контактите между държавите от двата блока са принципно много ограничени, те са предимно враждебни. България вече е напълно в сферата на съветското влияние и на практика никое от свързаните с външната политика решения не се взема от българското правителство. От тази гледна точка репарациите са проблем, който не стои.

След смъртта на Сталин през 1953 и най-вече след 1956, когато Никита Хрушчов дава други сигнали към международната общност в посока разведряване настъпват промени и в сателитите на СССР. Те също започват да се „отварят” и така бавно и мъчително започват да се възстановяват българо-гръцките отношения. Разбира се, те са натрупали страшно много проблеми, които трябва да се решат в годините.

България предприема първите стъпки към размразяване на ледовете през 1956, когато между двете страни се разменят дипломатически представители, но само на ниво аташета. В продължение на много години Гърция повдига много проблеми, сред които са и репарациите. В крайна сметка, след като стигат до някакво сближаване на позициите през 1964 се подписват споразумения, които уреждат спорните въпроси, сред тях и репарациите. След като двете държави поемат ангажимента да ги уредят възстановяват пълните си дипломатически отношения и разменят посолства.

Тук отново имаме едно сериозно намаляване на техните размери. Нещата се уреждат, като се обвързват със спогодбата „Моллов – Кафандарис” и се прави опит да се види кой какъв има, след като се сложат всички финансови претенции. В края на този процес се приема, че България има да плати една неголяма сума от 7 милиона долара, които приема ангажимента да изплати за срок от 12 години в стоки. Изплащанията са приключили към края на 70-те години. Така на практика България урежда въпроса, защото от тук нататък не остават никакви, дори и формални претенции. Колкото по-рано се уредят финансовите въпроси, толкова е по-добре за двустранните отношения на държавите.

Гърция и германските военни репарации

Да повдигаш 75 години след края на войната въпроса за репарациите е по-скоро някакъв дефицит на възможности да се вземат финансови решения. Да тръгнеш да търсиш някакво решение, което да „закърпи положението” временно са закъснели и популистки искания, които не звучат особено убедително.

Освен това трябва да признаем, че в това следвоенно възстановяване на света, което в крайна сметка всички държави извън социалистическия лагер са ползвали огромни финансови потоци, а Гърция е един от големите бенефициенти поставянето на въпроса за репарациите е абсолютно неадекватно. Личното ми мнение е, че това е израз на финансово безсилие.

Трябва обаче да подчертая, че не съм се занимавал с подробности с проблема на световните репарации и в това число между Германия и Гърция. Разглеждам ги през призмата на репарациите, които са искани от България, начина, по който са били издигани. И от тази гледна точка мога да твърдя, че принципно репарациите не представляват един убедителен аргументиран дълг.

Това, с което трябва да сме наясно е, че всяка война носи тотален финансов хаос и задължения. Но лично за мен, връщането към нея не е решение.