Галерия

1

Отървах се от всичко. Продадох ги на възможно най-добра цена. Отървах се и от имотите си, онези, от които съм наследил името си, тоест от онова, което бе останало от тях. Запазих си само мавзолея, колата и малко акции, от които живея. И така спечелих своите дванайсет божества. А! И нещо смешно! В наддаването участваше и един ваш човек, грък корабособственик. Той заби като истински маниак една корона - парче злато, осеяно със скъпоценни камъни, същинската представа на варварството за красота.

- И какво възнамерявате да правите сега?

        Стори ми се, че гласът ми прозвуча разтревожено.

- Нищо. Ще ви се издължа, както сме се уговорили и ще седна тук, на този фотьойл, който виждате, за да ги гледам. Нямам деца, идеята за брак не ми говореше нищо, сестра ми си отиде преди две години от този безрадостен свят. С една дума – сам съм.

        Знаете ли, смятам, че Шопенхауер е бил прав. Ако след четирийсетата си година не станеш малко мизантроп, това означава или че малко цениш себе си, или че не можеш да мислиш. Ако на деветдесет и пет години продължаваш да мислиш, просто не можеш да понасяш никого около себе си. А аз мисля все повече и повече и за нещастие нещата в света ми се виждат все по-ясни. Едва сега осъзнавам колко е несправедлива историята към хората. Тя е несправедлива не защото ги убива, не защото ги смила с гигантските си челюсти, а защото им налага унизителното съзнание за тяхната глупост. Не е ли унизително да мислиш, че вярата в тази тук красота – и той ми направи знак към витрината с дванайсетте божества – е била заменена от киселата физиономия на дърводелеца от Галилея, че Диотима, жрицата от Мантиния, която в платоновия “Пир” развива метафизиката на любовта е била изместена и е отстъпила мястото си на онази лишена от смисъл византийска поетеса и авторка на църковни химни, каещата се Касия?  

- Да, но тази кисела физиономия е дала морална опора на всички онези, които тази красота е изключвала от своя свят, донесла е освобождение на толкова много хора, които не са имали къде да прислонят глава.

- И какво ме интересуват мен „всички онези”? Дори на улицата не мога да ги гледам вече. Измъчва ме съзнанието за небитие и ме интересува единствено тази необяснима тежест на живота, която отговаря на името самота! Повярвайте ми! Единствено увереността, че тези дванайсет малки божества сега са се превърнали в съквартиранти на самотата ми, кара смъртта да ми изглежда по-лесна.

- Завиждам ви.

- Изобщо не съм за завиждане, драги ми приятелю. Сърцето ми е три пъти по-голямо от това, което би трябвало да бъде и изглежда клапите, които му присадиха преди две години, за да му помогнат, не работят никак добре. Но от мига, в който ви видях да стоите на прага, престанах да се тревожа. Зная, че моят час е настъпил. Постигнах онова, което бях копнял през целия си живот. Какво друго да кажа? А! Може би още нещо; както виждате, помислил съм за всичко в детайли. Освен че съм наредил когато умра, тялото ми да бъде изгорено, в завещанието си изрично съм записал, че дарявам дванайсетте божества на гръцката държава. Тази колекция от красота трябва отново да види светлината, която я е сътворила, да се върне в Тегея в Аркадия.

        - Но вашето правителство няма да разреши тя да напусне територията на Франция.

        - Моето правителство ли! Ха!

        Целият бе разтърсен от пристъп на кашлица. Гигантското чудовище отмести поглед от мен към господаря си. Той се бе зачервил и бе закрил уста с кърпичка, която припряно извади от джоба си. Когато се успокои, ме погледна и продължи:

        - Аз изпълних дълга си. Те ще имат в ръце напълно законно завещание.

        Изведнъж усетих ръката му върху своята:

- Искате ли да останете тук довечера? Искате ли да ме наблюдавате как умирам? Искате ли да видите как един човек умира с образа на абсолютната красота пред очите си? Вие ще играете ролята на тринайсетия бог, на бога на нова Гърция, онзи, който ме посети през онзи далечен ден в кафенето в Каламата и ме накара да разбера защо си струва да живееш още един ден на тази земя. Чудовището ме гледаше безизразно, но бях убеден, че ако понечех да отдръпна ръката си, щеше да се хвърли върху мен. Целият бях напрегнат. Пулсът ми туптеше в слепоочието и усещах малкия пръст на десния си крак в обувката.

- Знаете ли, в кафенето на ъгъла ме чака моят спътник, за да му предам куфара с парите. Часът вече е осем и се страхувам, че не след дълго той ще ни посети.

        Той отдръпна ръката си от моята:

- Разбирам ви. Всичко трябва да стане по реда си. Никой няма правото да пренебрегва действителността. Онези, опитали се сторят това, са изгубили вкуса на онова, което я надмогва, на онова, което я прави поносима за живеене.

Преди да извади куфара с парите от шкафа, той постави на бюрото си малък сребърен пистолет. Появяването му ме накара да замръзна. Усещането, което ме завладя, бе разновидност на смехотворното: така изправен, неспособен да воювам, невъоръжен пред насилието на обстоятелствата, изтръпнал, сам с малкото, вече изпаднало величие на моето собствено аз,  може би за да се утеша си помислих, че там докъдето бях стигнал, дори смъртта вече нямаше никакъв смисъл.

Въпреки това, ръцете ми трепереха и бях притворил очи в очакване да чуя изстрела.

Когато отново ги отворих, събеседникът ми ме гледаше с пистолет върху разтворената длан:

- Не сте вършили друг път тази работа.

- Не - признах аз.

- Нито пък бихте я вършили отново.

- Не.

- Бих могъл да ви убия.

- Да.