Галерия

1

- Но няма да го направя. Не съм в състояние да го сторя. Не мога да убивам. Не се научих да убивам, когато трябваше, а сега е твърде късно. Смъртта ми се вижда прекалено сложен проблем, за да мога да го разреша просто така с един изстрел.

- Разбирам ви.

- Той се усмихна.

- Не съм напълно сигурен, но във всеки случай можете да се отпуснете. Все още не е настъпил последният ви час.

- Не знам.

- Вземете това. То е ваше.

Подаде ми пистолетчето си. Недоумявах. За миг си помислих, че искаше от мен да поема отговорността за неговото отчаяние и да го убия:

- Знаете ли, и аз не съм в състояние да убивам. Дори мишка не мога да убия. Той поклати ръка, сякаш искаше да ми каже, че моментът не е подходящ за да си губим времето с глупости.

- Не искам от вас да убивате. Предлагам ви да направите нещо, за да спасите живота си. Това е ваше задължение. Не ми казвайте, че и това не е по силите ви?

- Но аз никога не съм хващал пистолет в ръка. И не знам как да го използвам.

- Много е просто. Освобождавате предпазителя ето оттук, а след това стреляте. Този тук има два куршума. Не е малко да имаш два шанса да живееш. Не се страхувайте! Вземете го! Хектор, легни долу!

    Щом ме видя да се приближавам към господаря му с протегната ръка, гигантското чудовище се надигна и започна да ръмжи, разкривайки висящите си бърни в цялото им великолепие. Аз хванах пистолетчето и стиснах хладния от докосването на дланта му метал.

Той продължи:

- Вече ги познавам твърде добре всички тях, за да мога да им имам и най-малко доверие. Този Борис Йосиф Висарионович Джугашвили Елцин...

- Той истинска личност ли е?

- Той дори не е личност. Той е маска, една от онези маски, които ти напомнят колко отблъскващ може да стане животът. Винаги много добре е пресметнал всичко. Този път системата им не проработи. Нещо заяде в зъбчатите колела на механизма, малката песъчинка, която дори все още да не е станала бисер, също притежава своя блясък. Няма ли да ме попитате какво е това?

- Защо искате да ми помогнете?

- Защото и вие, както и аз знаете, че без тази красота животът не си струва. Затова поисках от вас да останете с мен тази вечер.

- Наистина ще ми бъде много трудно.

- Разбирам ви. Няма нужда да се оправдавате. Просто ви моля да не ме разочаровате. Всички те ме отвращават. Мисълта, че са докосвали тази красота с омърсените си ръце, ме вбесява.

Но защо по дяволите всички бяха толкова склонни да ме оневиняват? Защо не се намери поне един, който да ме види такъв, какъвто бях, да различи онова, което носех в себе си и да ме изтрие от лицето на земята?

- Къде тръгвате така? Няма ли да вземете парите? Нали казахме, длъжни сме да служим на действителността докрай, единствено тя може да ни разкрие измеренията на красотата. А парите са именно онази стойност, която съдържа в себе си неподправената мярка за действителност.

- Моля да ме извините. Дължи се на напрежението от всичко това.

- Хайде, скъпи мой. Не се срамувайте. Моля ви да ги преброите преди да ги вземете.

 Гледката, която ме очакваше в чантата, бе много по-завладяваща от всякаква моя мисъл. Пачки от по петстотин френски франка, безброй пачки, подредени, кротко лежащи, жълти и пасивни, които не се съпротивляваха, когато ги взимах една по една, броях ги и така, както бяха сложени една върху друга, ми изглеждаха като единно тяло, завършено и съвършено.

Нищо не им липсваше, за да бъдат това, което бяха.

Сумата ми се видя астрономическа.