Най-доброто от GRReporter
flag_bg flag_gr flag_gb

Откъс от романа "Византия" на Николай Табаков

27 Октомври 2015 / 14:10:39  GRReporter
3563 прочитания

Егоистичен човек беше баща ми и в свое име, така да се каже, правеше чудеса. Затова, а може би и поради малко късмет, ние бяхме доста състоятелни. Притежавахме собствена фабрика за производство на селскостопански торове, средноголям цех за опаковки (с печатница) и един малко високопарен хотел край морето, който всеки сезон приютяваше около четири хиляди туристи, на смени, разбира се. Освен това ние, нашата фамилия Пелеви, бяхме горди притежатели на две къщи в столицата (предвидливо предвидени за мен и за сестра ми) със съответните градини, градинки, фонтанчета и автомобилни алеи, още на голямо имение в провинцията от триста и шестдесет декара (толкова били нужни, за да се изгради самозадоволяваща се ферма), на мандра за кашкавал и малка, изключително поддържана и блестяща от чистота и алпака кланица за добитък. Добитък!

Омръзнало ми е от крави!

Като дете живеех, или по-точно – прекарвах ваканциите си, на село, във въпросното имение, и веднъж една доста недружелюбно настроена крава ме преследва почти два километра по неравен терен със съответните препятствия – рекички и внушителни (хлъзгави) купчинки екскременти. Такива неща.

Ние с баща ми не се разбирахме. Бяхме толкова различни, че не намирахме общи теми за разговор дори на коледната трапеза. Той беше твърд като кремък и отстояваше интересите си с желязна воля. Аз бях мек, учтив и нехаен, даже много нехаен. Веднъж, трябва да е било по Великден, забравих да угася свещите в големия канделабър в трапезарията и подпалих цялата покъщнина. Баща ми щеше да ме убие. Освен това той не понасяше разговори за религията, за изкуствата и изобщо – за „отнесените“ неща, както се изразяваше, според него – сполучливо. Аз, напротив, четях доста философска и теософска литература, вярвах в Провидението и мислех, че Винсент ван Гог и другият Христос, от Назарет, са родни братя.

Различавахме се колкото огънят от водата!

Мисля, че той не ме понасяше. Вероятно смяташе, че не съм пряк потомък на достолепната фамилия Пелеви, не съм неговото логично продължение, а някакво привнесено отвън изчадие, нещо като непорочното зачатие. А бях единственият му син, наследникът с главна буква, и той – с едва прикрито отчаяние – изливаше всичката си неприязън върху майка ми.

Горката жена!

Не стига че беше крехка като стъбло на минзухар, вечно болнава и отнесена в магията на собствените си мисли – като девойка майка ми е била професионален, при това много талантлив цигулар, – но в техния съвместен живот тя определено играеше ролята на сифон. Тоест през нея „изтичаха“ всички нечисти помисли, всички неучтиви думи и недотам почтени бизнес кроежи на нашия корсар, на баща ми. Тя беше принудена да търпи – понякога по цели нощи – неговите тиради за морала в семейството. Той разбираше морала като кодекс от норми и правила, нещо като ценоразпис, окачен на стената в бакалията, и ако чичко Ленин бе измислил „диктатурата на индивида“, а не онази дивотия, баща ми със сигурност щеше да я добави в семейния номоканон. О, тя бе принудена да търпи и задушевните разговори за проценти печалба, за „мързеливия българин“, който не става за работник, и за болната от шап дореста кобила, която щяла непременно да хвърли петалата, поверена на нехайните грижи на онзи безделник, ветеринаря Събчев. Всички тези ленивци... мамка им!

Тя беше светица посвоему, мисля аз.

Почина от рак, когато бях шестнадесетгодишен, съвсем зеленолик и сърдит на целия свят, с ярки (видими) младежки пъпки по челото и ланитите, и обиден, най-вече обиден на нея.

Точно на нея!

Къде е тръгнала сега и защо ме оставя тук? На кого впрочем ме оставя? На този дървеняк?

Веднага след погребението напуснах демонстративно дома си и отидох да живея в младежките общежития с мизерната стипендия от сто и шестдесет лева, от които ми удържаха по неизвестни, но държавни причини цели деветнайсет.

А тя почина, без да се оплаче дори с една дума. Дори на мен. Почина сама.

Майка ми!

Оттогава изминаха кръгли осемнайсет години. Баща ми си е жив и здрав, изглежда силен като горско животно и продължава да ръководи бизнеса с желязна ръка. Аз така и не се завърнах в родния дом, но сестра ми, младата патка Корнелия, все още живее с татко и малко или много привнася някакъв уют, някакъв типично женски привкус в огромната къща, отрупана с мебели, статуи, малки пластики и картини, отрупана с еснафски перденца, килимчета и оранжеви стъпки за баня.

Претрупана.

Нямам логично обяснение за това, но аз станах... не, не човек в онзи смисъл на думата, както го разбираше баща ми. Тъкмо обратното. Просто прописах поезия. Станах не, а мечтаех да изградя от себе си – але, хоп! – истински поет. Винаги съм се възхищавал от мелодиката на думите, от техните благогласни акорди, от нежните минорни полутонове и тъмните мажорни звуци тътени. От неподозираните възможности на твореца. На онзи върховен преводач на трансценденталното, който може (подобно на своя Сътворител) да върши чудеса. Който може да преведе на разбираем език безграничността на всемира, неговата мелодична логика, всяко нежно потрепване на човешката душа. И всеки жест на Провидението, чийто свят дом, чийто единствен дом сме самите ние, и там вътре, някъде дълбоко в нас, тайно усещаме, че сме самотни и тъжни, че сме мъничко сантиментални и че нещо, нещо неподозирано красиво набъбва в нас и ние искаме, страшно много искаме да предадем тази красота не на някой друг, а на човека до себе си. Искаме да живеем в красота.

Няма да престана да се възхищавам от стиховете на Рембо. Няма да забравя Александър Блок. Ще обичам най-вероятно до смъртта си Яворовата „Калиопа“. Защо ли?

Заради красотата!

Всъщност, ако изобщо някога запиша истинска поезия, ще ви кажа! Не ще ви кажа, а така ще се развикам, че целият свят да ме чуе. Ще изтътна като йерихонска тръба и ще поваля, ще срутя стените, които всички ние сме издигнали в себе си.

И ще ме чуете!

Категории: Византия роман откъс Николай Табаков
ПОДКРЕПЕТЕ НИ!
Съдържанието на GRReporter достига до вас безплатно 7 дни в седмицата. То се създава от високопрофесионален екип от журналисти, преводачи, фотографи, оператори, софтуерни специалисти, дизайнери. Ако харесвате и следите работата ни, помислете дали да не ни подкрепите финансово със сума, каквато вие изберете.
Subscription
Можете да ни подпомогнете и еднократно:
blog comments powered by Disqus