Рубриката “Из съседската библиотека” води Здравка Михайлова.

Николай Табаков е роден през 1956 г. в Мандрица, Ивайловградско. Завършва специалност „Българска филология“ в СУ „Св. Климент Охридски“. Понастоящем ръководи издателска къща „Анубис“. Автор е на два сборника с разкази – „Да рисуваш по водата“ (1991) и „На всички местоимения“ (2004), както и на романите „Изгубеното поколение“ (1994), „Пинокио“ (2001), „Романът Ес“ (2007), „Няма да е все така“ (удостоен с престижната литературна награда за роман на 2009 г. на Съюза на българските писатели), „Да“ (2011) и на романа за деца „Малката принцеса“.

Романът „Византия“ е втората книга от поредицата „Срещу времето“ на издателство „Изток-Запад“, с водещ редактор проф. Георги Каприев.

Историята

Истински дълбокият смисъл от заниманията ни с история, струва ми се, се крие в това, че изучавайки света на хора, живели по друга мяра и според друга система от ценности, казано с други думи, на хора с различни от нашите светогледни реакции, ние придобиваме необходимата критична дистанция, „външния поглед“ спрямо основанията на собствения ни живот, които са за нас толкова самоочевидни и които толкова органично моделират жизненото ни поведение, че сме изкушени да ги припознаем като естествено присъщи на самата човешка природа и валидни за всяко място и за всяко време. Погледът откъм „другото и различното“ разколебава нашата самоувереност, нарушава невинния ни предрефлексивен покой, а с това ни поставя не просто в автентична философска ситуация, но и изобщо в положението на сериозно размишляващи човешки същества

Цочо Бояджиев

Глава първа

НЕЩО НИ ПРЕЧИ

Понякога си представям живота така: летя под звездите свободен като птица, безтегловен дори. Над мен вятърът тананика „Апасионата“ и разпилява косите ми, а цялата вселена ухае на жасмин или на прах за пране „Ариел“, по избор. (Ризата бяла, а перчемът ветровит.) Естествено, в моя полет няма и следа от гравитация – тази древна болест на човечеството, тази вечна спънка, златната ни раница, невидимата камилска гърбица. Тя, досадницата, е изчезнала завинаги и аз се рея из облаците като искра от комин. Като сажда. И може би от разстоянието, може би от призрачната светлина, може би от усещането за полет светът под краката ми изглежда чист и прекрасен, дори не се виждат язвите по нашата мила планета. Вижда се само далечната светлина на новия ден. Зелената ябълка на утрото. И над нея трепери звезда.

Тези представи се появяват предимно нощем.

Представяте ли си?

Но сега отново е ден, няма никакви зелени ябълки и трепкащи звезди, а на перваза на прозореца ми е кацнало познатото врабче, което на шега наричам Свирчо. Перушината му е мръсна и сива, а в човката си разбойникът държи муха, сякаш иска да ми покаже утринния си лов, да се похвали. Муха! Много красива гледка, няма що.

Иначе аз съм обикновен представител на Homo sapiens, живея на последния етаж в жилищен блок, облицован с червени кахлени тухли, и оттук, от високото, се виждат назъбените покриви на града София.

Назъбените.

Покриви.

Казвам се Павел Пелев и нарочно не споменавам бащиното си име, защото не го харесвам. Не ми звучи добре, а аз имам особено отношение към символиката на думите. Ако е за работа, аз и баща си не харесвам, но и това не е важно. Няма