Най-доброто от GRReporter
flag_bg flag_gr flag_gb

Откъс от романа "Византия" на Николай Табаков

27 Октомври 2015 / 14:10:39  GRReporter
3503 прочитания

Но засега със сигурност не смятам, че съм направил кой знае какво, и понеже все пак ме водят за поет група приятели и непознати (мисля – нощни) обожателки, ще спомена някои подробности. Първо – аз съм поет под прикритие, така да се каже, защото иначе си изкарвам прехраната, като списвам светската хроника в онзи отвратителен клюкарски бълвоч, наречен „Вестник за всеки“. И второ – моята поезия не е достигнала кой знае какви висоти на популярност, нека е ясно на всички. Е, вярно, имам преведена поетична книжка в малката държава Словения. И по мои текстове се изпяха, по-скоро – изляха по радиото, няколко вокални изпълнения. Нали помните „Зелената дреха на ревността“? И рагтайма „Лятото на моята шивачка“?

Това съм аз.

Колкото и да не ми се вярва!

Тук му е мястото да спомена, че въпреки всички различия ние с баща ми притежавахме една обща черта. Не ми се говори за нея, защото е толкова очевидна, крайна и всъщност генетично предпоставена, че всяко нейно проявление ме изпълва с безсилна ярост. Но тя си е там, при всеки удобен случай крещи и се бие в гърдите и аз – искам или не искам – ще трябва да я набутам в рекламния каталог. Тази черта е вроденият ни (и неудържим) стремеж към перфекционизъм, към изпипване на детайла. Няма значение, че той се занимава с материални ценности, а пък аз залитам в духа. Това не е важно. Важното е, че неговите фабрики, градски къщи, имения и технологични линии винаги са последна дума на техниката (или на архитектурата), постоянно са поддържани до блясък и неизменно поразяват окото с екстравагантни подробности. Той е луд по доизкусуряване на всяка частичка, прашинка или човешки недостатък и никога не оставя амбициите си насред пътя. Гони, преследва и ловува дотогава, докато не постигне собствената си представа. Струва ми се, че вярната диагноза в случая е „маниакалност“.

Аз се отнасям така към думите. Лъскам ги, подреждам и преобръщам с такова неуморно постоянство, че понякога наистина приличам на лексикален чистофайник. Не си спомням нито един израз или строфа, които да не съм шлифовал с такова усърдие, все едно че са увеличителни лещи. Знам, че е глупаво, знам, че понякога една неволна грешка може да направи от педантичното сътворено, но това не ми пречи да се връщам отново и отново към текста с монокъл на дясното око, с микроскопична шкурка и ленено парцалче в ръка. А ако случайно реша, че написаното е превзето, банално или прекалено „лотосово“, просто полудявам. В такива случаи може да ме видите как профучавам по редовете като излязъл от релсите трамвай, а зад мен се търкалят обгорени литературни останки и класически руини. Понякога дори се страхувам, че под развалините са затрупани хора и магазинерки. Приличам на ходещо земетресение, това е. И защо? Заради маниакалните ни центростремл ения към съвършенство.

Моите и на баща ми.

Пфу!

Иначе живея нормално. Не развявам буйна брада из софийските кафенета и не се напивам „поетично“. В нормално състояние не плаша хората, когато минавам по нашата уличка, когато пазарувам в супермаркета (продавачката дори ме поздравява) или когато се препъвам в разхвърляните автомобилни гуми пред сервиза за резервни части „Пежо“, където се отбивам чат-пат да натегна веригата или да напомпам гумите на велосипеда си.

Разбира се, вярно е твърдението, че поетите са „трудни“ и че живеят отнесени в своя си измислен свят. Но сега се досещам, че моята „трудност“ се изразява повече в самотните вечери в ателието, отколкото в някаква видима и притеснителна за останалите различимост. Така си е – повече приличам на счетоводител в позабравен клон на малка банка, отколкото на бард.

Освен когато... Не, за това ще разкажа друг път. Малко е притеснително. И лично.

Но както споменах, живея нормално.

Дори от време на време се прибирам вкъщи. Рядко. По празници и за годишнината на майка. Целувам гладката като мрамор буза на сестра ми, ръкостискам се с баща ми – той продължава да стиска „мъжки“ както едно време – и изяждам задължителния кейк със смокини. После се прибирам в ателието по-самотен от всякога.

Ах, да! Имам подпокривно ателие, подарък от баща ми за тридесет и четвъртия ми рожден ден, който добави към дарението и процедения през зъби коментар: „Не желая синът ми да живее като бездомно куче!“ Нали?

Имам си ателие, имам прозорец, през който надзъртат назъбените покриви на София, имам си сутрешно врабче на перваза и понякога нощем си мисля, че летя, преодолял тази вечна тегоба, тази вечна болест на човечеството – гравитацията.

Всъщност какво ли си нямам?

 

Категории: Византия роман откъс Николай Табаков
ПОДКРЕПЕТЕ НИ!
Съдържанието на GRReporter достига до вас безплатно 7 дни в седмицата. То се създава от високопрофесионален екип от журналисти, преводачи, фотографи, оператори, софтуерни специалисти, дизайнери. Ако харесвате и следите работата ни, помислете дали да не ни подкрепите финансово със сума, каквато вие изберете.
Subscription
Можете да ни подпомогнете и еднократно:
blog comments powered by Disqus