Галерия

1

По традиция, на 24 май – деня на българската просвета и култура и на славянската писменост, обявяваме резултатите от третия международен литературен конкурс на тема „И всеки път, когато мисля за България...”. Конкурсът е съвместна инициатива на GRReporter и Българското неделно училище „Св. Св. Кирил и Методий”, Атина, Гърция.

Разликата с предходните две издания на конкурса е, че тази година той беше насочен само към децата от българските неделни училища и общности в чужбина. Получихме десетки творби на деца от всякакви възрасти, които затрудниха журито в състав: Ваня Велкова, основател на Българското училище в Хамбург, Германия и съосновател на Асоциацията на българските училища в чужбина, Пламен Симеонов, преподавател в Българското неделно училище „Св. Св. Кирил и Методий” в Атина, Иван Петков, маркетинг специалист на GRReporter. След дълги разисквания, журито присъди две първи награди и три поощрителни. В хода на конкурса решихме, че всяко дете, взело участие в него, заслужава да бъде поощрено с почетна грамота.

Първото място си поделиха Лора Ганева, ученичка от 8 клас в Българско училище „Васил Левски” към „Приятели на България”, Саарбрюкен, Германия и Христина Христова от 12 клас в Българско неделно училище „Св. Св. Кирил и Методий”, Атина, Гърция. Те получават материални награди от по 100 евро. Лора е участвала с есе, а Христина ни е изпратила стихотворение.

Представяме на вашето внимание есето на Лора Ганева:

И всеки път, когато се замисля за България, наум ми идва стихотворението на Иван Вазов „Аз съм българче”. Като малка мама и тати често ми го четяха, докато го научих наизуст. Тогава за мен тези стихове нямаха смисъл, убягваше ми значението им. Аз просто ги повтарях, докато ги наизустих.

Спомням си много ясно кога за първи път усетих какво рецитирам. Може би съм била във втори клас. Както всяко лято през ваканциите заминавахме за родината на родителите ми. И както всеки път, те ме караха да покажа какво съм научила на български. Все пак бях дете, което макар и на родители българи, родено в друга страна, растях, учех и играех в друг свят. И в този свят се говореше на български рядко.

Всеки път, когато трябваше да кажа нещо на български, се срамувах. Усещах, че макар и да уча езика, все нещо ми убягва. Случваше се да забравя дума или да поставя ударението не на място. Виждах как хората ме гледаха с умиление, когато това се случеше. Аз се притеснявах, но за тях беше забавно.

И така и това лято мама, особено горда с моето постижение, ме накара да изрецитирам „Аз съм българче”

И ето че този път се случи нещо необикновено... Не знам дали това стана, защото бяхме се разположили на огромните, напечени от слънцето камъни на върха на Витоша – Алеко, или пък защото бяхме пъстра компания от семейства, които също като нас живееха в други страни, но чиито деца едва успяваха да сглобят едно изречение на български. Каквато и да беше причината, когато започнах да рецитирам усетих, че някаква сила ме понесе и ми разтвори тези думи в картини. Видях „наште планини зелени”. Не, аз не само ги виждах, аз ги миришех, усещах ги. Ефирният въздух тук горе в планината ме отвяваше далеч в едно друго време. Времето на славните битки, които е водило „юнашкото племе” – народът от който произлизам и аз. Усещах, че още малко и ще полетя, защото аз съм „българче свободно”. Пред очите ми се нижеха картините на онези вълшебни езера, които приличаха ту на око, ту на бъбрек и в които слънцето се отразяваше с толкова много цветове, колкото не бях виждала никъде. Казвах „с хубости, блага обилна е родината ми мила” и си представях как се изкачваме по онази стръмнина, от която ми спираше дъха, за да достигнем до издълбания в скалата конник. Изтръпвах при мисълта за „юнашкото племе”, водило славни битки, и очите ми се унасяха в спомена за онова вълшебно място, за което мама казваше, че е било светиня на тракийските царе. Чувствах, че зад думите „земя прекрасна” се крият всички мои вълшебни спомени от синьото море, от пясъка, в който бях зарaвяла мидички с надеждата, че следващата година, когато се върнем, ще ги открия непокътнати. Да, всичко това аз „любя, тача и милея”, защото това бе и моят свят, не само на мама и тати. Защото това бе прекрасният свят, в който баба ни чакаше просълзена на двора и пак просълзена ни изпращаше, когато дойдеше време да се връщаме.

Когато свърших с рецитацията, в ушите ми остана само тишината. Никой не помръдваше. Нямаше ги и онези снизходителни усмивки, които ме съпътстваха, когато грешах . Бях закована от плувналите във вълнение очи на мама и усещах, че и аз съм „син на земя прекрасна” и че тази земя България e моята земя, па макар и да не съм родена тук.

Следва стихотворението на другата отличена участничка – Христина Христова:

Когато мисля за нея,

стаята се стряска от силния глас на мисълта –

сякаш съзнанието кристално се избистря

и изплуват картини, наситени с магия и красота...

Таванът изчезва и става небе,

забравям къде свършвам аз и къде природата почва?!

Не усещам тялото си... – аз съм само дух, дух на дете – 

дете израснало тук, което за майка – вечно теб ще посочва.

Когато мисля за нея,

сякаш отново чета любимата книга.

Душата ми в покой и хармония – е,

щом погледна изгрева да се издига.

И ето, когато помислих за нея, 

редовете сами си се пишат.

Редят се картини кристални и чисти, 

щом природата плува в мойто въображение.    

Поощрителните награди на стойност 30 евро отиват при:

• Гергана Панайотова – 4 клас на Българско училище „Васил Левски”, Саарбрюкен, Германия;
• Микаела Колева – 9 клас на Българско неделно училище „Свети Седмочисленици”, Тарагона, Испания;
• Анита Шасова – 7 клас на Българско неделно училище „Св. Св. Кирил и Методий” гр. Атина, Гърция.

Гергана Панайотова участва с есе:

Когато чуя името на моята родна страна България, си представям лъвчето. Лъв, който събира в себе си и пази всички традиции и обичаи на нашия народ. Лъвът, който няма да съзрете нийде по света. Пази зелените гори и сините води. За тези красоти може да се изпише много, но аз ще разкажа само за моите любими места.

Ще започна с любимия ми град Ямбол, разположен в топлата Горнотракийска низина. Всеки път обръщам внимание на старите сгради, запазили се през годините и всеки път откривам по нещо ново. Впечатлява ме Безистена, гордо издигнат в центъра на града. Искрено се забавляваме с приятели и сестричката ми в големия градски парк, на входа на който ни посреща чичко със сладоледена количка. Най-вкусния сладолед, който съм опитвала, е при него.

Когато се прибираме в Ямбол, задължително отсядаме при баба на село, което носи името Роза. И как му подхожда това име. С влизането в селото те приветстват градинките по тротоарите, в които има засети розови храсти. След това те посрещат приятелите, близките и съседите. По усмихнатите им лица се чете уюта и спокойствието на този прекрасен край. Нямам търпение да отскоча до близкия магазин или да отида с приятелите ми в центъра и то сама – знам, че нищо лошо не може да ме споходи. В училищния двор на селото преминават весели дните ми. В читалището и на сцената показваме традициите и отбелязваме всички български празници. Много е вълнуващо, защото публиката ни аплодира силно. Вечер, когато се прибираме по домовете си, още от двора усещам мириса на бабината гозба. Задължително на масата ще има топла и вкусна баница и айрян. Незаменими вкусотии, на които и сега усещам вкуса.

С трепет мога да разкажа и за родния ми град София. В света на модерното и големите сгради се намира и нашият апартамент. Харесват ми разходките в парка, излетите до Витоша. Тази планина, която те прегръща със зеленина и прохлада през летните, горещи дни. Дългите разходки по течението на Драгалевската река, барбекюто, което си приготвяме. Чистият въздух и лекотата, която усещам, винаги ме кара да настоявам пред родителите ми да се връщам отново и отново на това място.

Щастлива съм, че познавам България. Щастлива съм, че съм българка. И тези картини на щастието изпълват дните ми, колкото и далеч да се намирам от Родината.

Микаела Колева също ни е изпратила прекрасно есе:

Не от малко години моето семейство и аз живеем в чужбина. Даже аз съм изживяла повечето от живота си в Испания, но това в никакъв случай не означава, че съм забравила родината си. Всъщност, няма ден, в който да не си спомням за България. Винаги има нещо – телевизията, снимките закачени на стената ми или самите разговори на българска реч в къщи – които ми напомнят за нея.

Наскоро бях на екскурзия в Полша. Там ми направи впечатление, че всичко ми напомняше за България. Почти всички хора живееха в къщи със свой собствен двор, което ми заприлича на българските села. На семейството, с което живях онази седмица, им стана много интересно, че когато си говореха между тях, аз изведнъж повтарях нещо, което те бяха казали. Бяха изумени как ги разбирах, и то беше благодарение на българския език. И ми казваха „Стига си се мъчила на английски, а ни говори на български и по-лесно ще се разберем”. Тогава много се зарадвах, че има хора на света, които по някакъв начин уважават България. Дори и миризмата там ми напомняше на студените български зимни нощи. Тази държава ми се стори двойница на нашата страна и може би заради това ми стана любима.

Дори и в училище, където е пълно с испанци, винаги излиза нещо, което да ме накара да се замисля за родината си. Когато учителят по история разказваше за войните, някога споменаваше и за България. Знам, че войните не са нещо, за което можем да се гордеем, но нямаше как да не се усмихна, когато всичките ми съученици се обръщаха към мен, когато думата „България“ биваше произнесена.

Няма значение колко години живея извън България, аз се чувствам напълно българка и се гордея с това. И знам че, колкото и далеч да съм била, колкото и време да съм отсъствала, България винаги ще ме приеме с отворени ръце.

И винаги се питам, ако не бяхме дошли в Испания, ако бяхме останали в България, какво щеше да стане? Какъв би бил животът ми? Но това са въпроси без отговор, защото колкото и да искам да разбера, никога не бих могла да знам. Само остават мечтите и мислите преди да заспя, за да изградя най-истинския български живот, който бих могла да имам.

И всеки път, когато мисля за България, си казвам: „Труди се момиче, та да покажеш на какво сме способни българите и всички да видят колко сме достойни“.

Третата поощрена участничка е Анита Шасова с нейното есе:

Сутрин е. Станах, както винаги, обикновен ден. Измих се, закусих и започнах да се оправям за училище. Излязох от къщи и пред мен се разкри новият свят, по-точно аз съм новата тук. Първи ден в училище. В град, по-скоро страна, която бе нова за мен. Не мога да възприема, че смених местоположението си. Започнах нов живот. В много по-сив и мрачен град. В по-различна страна от моята. Тук всичко е шумно, сиво, високи сгради и страшно движение. Непознати хора, непознат живот и най-вече непознат език. Стигнах в новото училище, с нови деца и учители. Толкова по- различно е! Ах, как ми липсва родината! Такава носталгия, такава тъга!                                                

Ето мина годината. Почти завършихме.                                                                                      

Днес нямахме уроци, беше ден за веселие, е поне за някои хора. Аз прекарах времето си с моите съучениците, докато в един момент влязохме в една зала, в която всички танцуваха. Припомниха ми за нас, за всички тези, които изоставих в България. Как ние се забавлявахме неспирно...

Всичко, което за мен е България, вече е далеч. На хиляди километри. Ах, как ми се иска всичко това да беше един сън!

Какво за мен е страната, в която съм се родила? Трудно е да се отговори. Искам да кажа, че за мен България е не само белязана на картата на света, тя ще остане завинаги в сърцето ми. Език така омаен, творби от велики поети, изпълнени с чувства, толкова красиви картини от нашите художници. Едно от големите имена в българската живопис – Владимир Димитров Майстора и картината му за момичето с ябълките. Всички, които са се опитали да опишат нейната красота, са го постигнали много трудно. Няма думи и картини, с които да покажеш какво значи за теб България. Нашата древна история, чрез която сме се доказали като държава с борбен дух. Тази така богата култура. Нашите народни танци, гледани по цял свят. Забележителности, колкото искаш, от 7-те Рилски езера до нос Калиакра. Всеки един българин може да опише родината, но със сигурност не знае как, няма думи за това.

Със стихотворенията на нашите поети можеш да разбереш какво означава България за тях. Иван Вазов защитава нашия език, чрез красивото му стихотворение „Българският език” – „Език свещен на моите деди език на мъки, стонове вековни, език на тая, дето ни роди за радост не – за ядове отровни”. Христо Ботев в поемата „На прощаване” разкрива своята жертвоготовност и патриотизъм – „кат си ме, майко, родила със сърце мъжко, юнашко, та сърце, майко, не трае да гледа турчин, че бесней над бащино ми огнище”.

Сега, далеч от родното място, разбирам, че не е срамно да си българин. Та ние сме един от най-умните народи по света. Кой си мислите е изобретил най-ползваното от поколенията устройство – да, точно така – Джон Атанасов изобрети компютъра. Може би ние сме народ с най-много таланти. Ние можем да постигнем всичко, дори и в родината, можем да бъдем това, което си пожелаем. Стига ни воля и кураж да се изправим пред тези, които ни се подиграват. Ние сме българи и трябва да се гордеем с това.

Заслепението и глупостта на сънародниците му принуждават Паисий да възкликне:

„О, неразумни юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш и не говориш на своя език!”.

Честито на наградените! Благодарим на всички деца, които са положили много труд и участваха в литературния конкурс! Поздравяваме всички учители, родители и радетели за запазване на българското самосъзнание в българките общности в чужбина!