Победителите в третия международен литературен конкурс

25 Май 2015 / 08:05:04 GRReporter

2170 прочитания

По традиция, на 24 май – деня на българската просвета и култура и на славянската писменост, обявяваме резултатите от третия международен литературен конкурс на тема „И всеки път, когато мисля за България...”. Конкурсът е съвместна инициатива на GRReporter и Българското неделно училище „Св. Св. Кирил и Методий”, Атина, Гърция.

Разликата с предходните две издания на конкурса е, че тази година той беше насочен само към децата от българските неделни училища и общности в чужбина. Получихме десетки творби на деца от всякакви възрасти, които затрудниха журито в състав: Ваня Велкова, основател на Българското училище в Хамбург, Германия и съосновател на Асоциацията на българските училища в чужбина, Пламен Симеонов, преподавател в Българското неделно училище „Св. Св. Кирил и Методий” в Атина, Иван Петков, маркетинг специалист на GRReporter. След дълги разисквания, журито присъди две първи награди и три поощрителни. В хода на конкурса решихме, че всяко дете, взело участие в него, заслужава да бъде поощрено с почетна грамота.

Първото място си поделиха Лора Ганева, ученичка от 8 клас в Българско училище „Васил Левски” към „Приятели на България”, Саарбрюкен, Германия и Христина Христова от 12 клас в Българско неделно училище „Св. Св. Кирил и Методий”, Атина, Гърция. Те получават материални награди от по 100 евро. Лора е участвала с есе, а Христина ни е изпратила стихотворение.

Представяме на вашето внимание есето на Лора Ганева:

И всеки път, когато се замисля за България, наум ми идва стихотворението на Иван Вазов „Аз съм българче”. Като малка мама и тати често ми го четяха, докато го научих наизуст. Тогава за мен тези стихове нямаха смисъл, убягваше ми значението им. Аз просто ги повтарях, докато ги наизустих.

Спомням си много ясно кога за първи път усетих какво рецитирам. Може би съм била във втори клас. Както всяко лято през ваканциите заминавахме за родината на родителите ми. И както всеки път, те ме караха да покажа какво съм научила на български. Все пак бях дете, което макар и на родители българи, родено в друга страна, растях, учех и играех в друг свят. И в този свят се говореше на български рядко.

Всеки път, когато трябваше да кажа нещо на български, се срамувах. Усещах, че макар и да уча езика, все нещо ми убягва. Случваше се да забравя дума или да поставя ударението не на място. Виждах как хората ме гледаха с умиление, когато това се случеше. Аз се притеснявах, но за тях беше забавно.

И така и това лято мама, особено горда с моето постижение, ме накара да изрецитирам „Аз съм българче”

И ето че този път се случи нещо необикновено... Не знам дали това стана, защото бяхме се разположили на огромните, напечени от слънцето камъни на върха на Витоша – Алеко, или пък защото бяхме пъстра компания от семейства, които също като нас живееха в други страни, но чиито деца едва успяваха да сглобят едно изречение на български. Каквато и да беше причината, когато започнах да рецитирам усетих, че някаква сила ме понесе и ми разтвори тези думи в картини. Видях „наште планини зелени”. Не, аз не само ги виждах, аз ги миришех, усещах ги. Ефирният въздух тук горе в планината ме отвяваше далеч в едно друго време. Времето на славните битки, които е водило „юнашкото племе” – народът от който произлизам и аз. Усещах, че още малко и ще полетя, защото аз съм „българче свободно”. Пред очите ми се нижеха картините на онези вълшебни езера, които приличаха ту на око, ту на бъбрек и в които слънцето се отразяваше с толкова много цветове, колкото не бях виждала никъде. Казвах „с хубости, блага обилна е родината ми мила” и си представях как се изкачваме по онази стръмнина, от която ми спираше дъха, за да достигнем до издълбания в скалата конник. Изтръпвах при мисълта за „юнашкото племе”, водило славни битки, и очите ми се унасяха в спомена за онова вълшебно място, за което мама казваше, че е било светиня на тракийските царе. Чувствах, че зад думите „земя прекрасна” се крият всички мои вълшебни спомени от синьото море, от пясъка, в който бях зарaвяла мидички с надеждата, че следващата година, когато се върнем, ще ги открия непокътнати. Да, всичко това аз „любя, тача и милея”, защото това бе и моят свят, не само на мама и тати. Защото това бе прекрасният свят, в който баба ни чакаше просълзена на двора и пак просълзена ни изпращаше, когато дойдеше време да се връщаме.

Когато свърших с рецитацията, в ушите ми остана само тишината. Никой не помръдваше. Нямаше ги и онези снизходителни усмивки, които ме съпътстваха, когато грешах . Бях закована от плувналите във вълнение очи на мама и усещах, че и аз съм „син на земя прекрасна” и че тази земя България e моята земя, па макар и да не съм родена тук.

Следва стихотворението на другата отличена участничка – Христина Христова:

Когато мисля за нея,

стаята се стряска от силния глас на мисълта –

сякаш съзнанието кристално се избистря

и изплуват картини, наситени с магия и красота...

Таванът изчезва и става небе,

забравям къде свършвам аз и къде природата почва?!

Не усещам тялото си... – аз съм само дух, дух на дете –

дете израснало тук, което за майка – вечно теб ще посочва.

Когато мисля за нея,

сякаш отново чета любимата книга.

Душата ми в покой и хармония – е,