Галерия

1

Здравка Михайлова
Специално за GRReporter
По традиция в навечерието на Празника на славянската писменост и култура 24 май, GRReporter ви запознава с мненията на различни учени за огромното културно наследство на солунските братя Кирил и Методий. Миналата година поместихме интервю с доцент доктор Вася Велинова, директор на Центъра за славяно-византийски проучвания “Иван Дуйчев”. Днес ви предлагаме мнението на Панайотис Камбанис, археолог в Музея за византийска култура в Солун, с когото разговаря Здравка Михайлова.
Панайотис Камбанис е завършил археология във Философския Факултет на Белградския университет. От двайсет и пет години работи като археолог в Музея за византийска култура в Солун. Защитил е дисертация на тема „Амулетите в късната античност, съхраняването и трансформирането им от християнското общество” в Тесалийския университет във Волос. Владее сръбски, хърватски, английски, има познания по руски и български.
    - В началото на 2014-та, в рамките на честванията от навършване на двайсет години откак Византийският музей за пръв път отваря врати за солунската публика, с изложбата „Светлината идва от Солун” бе отдадена почит на града като родно място на Кирил и Методий. На 30 март тази година се състоя представянето на каталога, който съпровождаше изложбата, издаден под вашата научна редакция. Кои са основните акценти в експозицията, отразени в него?
    - Експозицията, която бе преди всичко фотографска, представя събитията, случили се през средновизантийския период (8-ми – 12-ти век), приноса на Солун - родното място, където са се оформили личностите на Кирил и  Методий, духовния и културен фундамент на Константинопол - „пъпът на света” по онова време, дипломатическата, мисионерската и цивилизационна дейност на двамата равноапостоли сред славяните в днешна Централна Европа, както и техния принос за създаването на глаголическата азбука, с помощта на която са успели да предадат на славяните цялата поетична вселена на византийските литургични текстове, на откъсите от Евангелията и Деянията на Апостолите, на каноническите и юридически текстове, както и на беседите на великите Отци на Църквата. Особено място, както можеше да се очаква, бе отредено на създаването на кирилската азбука от техните ученици и на последвалото постепенно „византинизиране” и „християнизиране” на славяните. 
    Експозицията бе обогатена с внимателно подбран археологически материал. Чрез останките от нея древността ни поведе на пътешествие в едно многоизмерно пространство, като ни предостави възможността да имаме визията и да преживеем частица от всекидневието  на хората от миналото. Археологическите находки, които представляваха внушителната и многообразна съвкупност на експонати от средновизантийски Солун и на неговия по-широк район, имаха за цел да откроят, доколкото е възможно, атмосферата на епохата чрез импозантността, която те изразяват, както и да превърнат Времето в отключващо размисъл понятие за преразглеждане на житейските ценности.
    В наши дни, когато почти всички живеем в лабиринтоподобна действителност, все по-належаща става потребността да свържем културата, която сме наследили, с нашия собствен живот, да прехвърлим мостове между „…миналото, сегашното и бъдното…”, както пише английският поет нобелист Уилям Бътлър Йейтс през 1927 година, в произведението си „Плавайки към Византия”.
Девети век, времето в което са живели и развивали дейността си Кирил и Методий,  представлява вододел, както за Изтока, така и за Запада.
Бедата за историята е, че докато миналото наистина се е случило, онова, което се е съхранило от него не е нищо повече, освен записките, които някой си е водил за него. Обикновено това са победителите, тъй като войните играят решаваща роля през цялата човешка история, а мемоарите и хрониките се пишат от онези, които не са загинали в тях.
Четири са важните събития, които би трябвало да ни занимаят на изложбата, в каталога и на конгреса. Първото е кризата на иконоборческия период, която променя отношенията между Държава и Църква.     
Другите три събития са трите схизми между Запада и Изтока. Религиозната, която е и най-известната, географската, когато славяните завладяват централноевропейските територии и по същество разделят империята на две, и особено политическата, когато Карл Велики е коронясан като император на Западната Римска империя. Дотогавашният едноглав орел, символ на Римската империя, става двуглав и вече представлява нейната Източна част, която постепенно започва да се оформя като Византия.  
Всеки път, когато изгасват светлините на една изложба, единственото, което остава е каталогът. Той ще съхрани посланието й и след нейния край. Както всяка една изложба, така и „Светлината идва от Солун” имаше четириизмерна цел. „Продуктът”, който произвежда една институция като Музея за византийска култура, трябва да бъде преди всичко културен, но същевременно и с образователна и туристическа стойност, а в известен смисъл да има и „дипломатически” измерения. Всички, които допринесохме за случването й, вярваме, че наред с паралелните към нея прояви изложбата постигна целите си.
- Делото на Кирил и Методий – създаването на азбуката – има не само религиозно, политическо и дипломатическо значение, а преди всичко духовни и цивилизационни измерения, тъй като поставя темелите за развитие на всички славянски народи, които благодарение на силата на писаното слово достойно се нареждат сред най-старите народи в Европа. Бяха ли разгледани тези аспекти  на научния конгрес по повод 1150 години от Моравската мисия на Кирил и Методий? Как бихте обобщили изводите от него?
Всичко ново, което се случва - изложба, каталог, монография, конгрес, би трябвало да бъде винаги добре дошло стига да дава, доколкото е възможно, отговори на въпросите от миналото и да поражда нови въпросителни за следващите поколения изследователи. С това да потвърждаваш вече известни неща, не открояваш нищо, освен собствената си суета. Хората непрекъснато се крият или зад гръмки думи, или зад страхливо мълчание. Трудно нещо е откровеността! Напористост притежават всички, но смелост малцина. Това са недостатъци, а не преимущества за един учен, който се опитва да надзърне през пролуките, оставени от Всепобеждаващото време, след като най-напред открие, а след това пренесе една действителност, която в повечето случаи е трудно да бъде разтълкувана. Всички науки, които се занимават с миналото, трябва да забравят точките и да използват всички останали препинателни знаци, като въпросителни, удивителни, запетаи. Няма по-опасна интелектуална арогантност от тази да се слага точка на някоя глава от историята. Имам предвид да приемаш, че „щом си го написал ти, значи е така. И точка. Не е необходимо никакво подхвърляне на съмнение и по-нататъшно изследване”.
За щастие, обаче, може всички да живеем под същото небе, но не всички имаме един и същи хоризонт. Тук бих искал да спомена и твоето присъствие, скъпа приятелко Здравка Михайлова. Чрез лекцията „Кирилската писменост като начин за духовно общуване: преводите на гръцка книжнина (литература) на български език” ти ни предложи поглед към миналото, посвещавайки ни в тайните на преводите от гръцки език с кирилски букви, от 9-ти век, (когато учениците на Кирил и Методий продължават делото на своите първоучители), чак до наши дни, когато съвременните гръцки автори се радват на предпочитание и уважение от страна на българската читателска публика.
     По мое мнение конгресът нямаше никакви приноси. В някакъв момент някой трябва да издърпа индигото. Написани са десетки книги и научни статии за Кирил и Методий, които по същество възпроизвеждат едни и същи знания с различни думи с оглед на издателските цели. Дори образите, с които разполагаме и които използваме, са неизменно едни и същи.
     Голямата фигура през онази епоха несъмнено е патриарх Фотий, една от най-великите личности в европейската цивилизация. Фотий е смятан за вдъхновител на проекта за византинизиране и християнизиране на славянския народ, както и за наставник на Кирил и Методий. Противоречието е в това, че не разполагаме с някакво споменаване в толкова многобройните негови писания, съставляващи прочутото му енциклопедично съчинение „Библиотека” (Μυριόβιβλος). Както няма никакви споменавания и в двата най-значими илюстрирани ръкописа от онова време – Хрониката на Йоан Скилица и Манасиевата Хроника.
     Онова, което знаем, идва само от две жития, които са се съхранили, и те написани на старославянски. Нека се замислим върху това колко произведения на изкуството са били унищожени от десетките войни и колко други биват откривани всекидневно и до ден днешен. Писмени и визуални споменавания съществуват само в славянския свят, и то от времето, когато солунските братя вече са били канонизирани (вж. Хроника Radzivil, 15-ти век).   
     Тъй като идеите от миналото, макар и избледнели, все още са твърде силни, и тъй като онези, които би трябвало да ги заменят, все още се намират на етап на формиране, биха могли да бъдат оприличени на водната маса на една река, която тече бавно в руслото си; временните идеи с малките вълнички, които винаги се променят, набръчкват повърхността й, и, макар и реално да не са значими, са по-видими от течението на самата река. И нека не забравяме, че чудатото от вчерашния ден е логическо обяснение на утрешния.
    - Кирилската писменост безспорно представлява начин за духовно общуване с многоизмерно значение. Азбуката, създадена от солунските братя, две личности-визионери, пар екселанс носители на духа на разширяване на духовните хоризонти, се нарежда сред най-ценните и издържали на времето културни приноси на България в европейското наследство, а редица от шедьоврите на европейската литература са написани на кирилица. В какво откривате вие най-съществения принос на делото на Кирил и Методий?
- В едно от многото си съчинения император Лъв Математик и Философ, учител на Константин-Кирил в Магнаурската школа, а по-късно архиепископ на Солун, споменава че: „буквите на азбуката, смятани за свещени и абсолютни ценности, не са нищо повече от знаци, които могат да бъдат използвани като символи за разбирането на обективни математически закони и съотношения на геометрична хармония”.
    Въоръжен с това знание Константин-Кирил откроява говоримия език на групите от славянско население в един писмен език чрез специфичен графичен код.
Първата азбука – глаголическата – била подходяща да изразява всички звуци в славянския език и съответствала на фонетичните особености на различните диалекти. Константин-Кирил Философ създава азбука с 38 букви, тоест по една буква за всеки звук от славянския говор. Глаголическата писменост не наподобява нито една друга позната азбука. Изследванията днес приемат, че става дума за оригинално изобретение. Очевидната прилика на буквоподобните символи на глаголическата писменост със символите, използвани от алхимиците на онова време, както и от други „мистични” и „апокрифни” писмени знаци, е източник на големи противоречия.
     Кирилицата, която почива върху главните букви на гръцката азбука, и няма никаква - дори визуална - връзка с глаголицата, се е развила вероятно в Преславската книжовна школа в Североизточна България. Тази теория е подкрепяна и от факта, че кирилицата е заменила почти изцяло глаголицата в този район в края на десети век, докато Охридската книжовна школа продължава да използва глаголицата до дванайсети век. Ако приемем, както мнозина смятат, че създаването на азбуката е представлявало най-голямото постижение на Константин-Кирил Философ, как би трябвало да обясним бързото й отхвърляне и заместване?
Една от причините за заменянето с азбуката, която и до днес представлява графичната система, използвана от част от славянския свят, както и от доста азиатски народи, се смята, че са нейното опростяване и по-голяма лекота на използването й. Съжалявам обаче, когато установявам, че някои славянски народи, предимно централноевропейски, са пожертвали една богата и добре структурирана азбука на олтара на тяхната латинизация. От glagolica преминаваме към cirilica, а след това към latinica. Какво ли следва, впрочем?    
- Занимавали сте се с изследване на талисманите и амулетите от късната античност и  особено на начина, по който те са били съхранени и трансформирани от ранните християнски общества. За 2016-2017 година в сътрудничество с проф. Christopher Faraone от университета в Чикаго, подготвяте реализирането на нов международен конгрес на тема „Магически гравирани камъни от късната античност и византийския период”. Желанието ви е изложбата да бъде осъществена в Солун и конкретно в Музея за византийска култура?
- Заниманията ми с „магическия” свят на амулетите започнаха преди петнайсетина години и ще продължи още дълго да ме занимава. Както докторската ми дисертация, така и множество мои статии и дейности, имат като обект на изследване талисманите и особено диахроничната невъзможност на човека да се справи с „двамата властелини на живота – Страха и Надеждата”, както много уместно казва Лукианос през втори век сл. Хр.
Конкретният конгрес представлява институция, която се реализира през определен интервал в различни градове на света. На конгреса в Лондон през 2006, където се озовах, имах щастието да се запозная лично с всички големи имена в тази научна област и най-важното да бъда приет в техните среди. Със своето уникално отношение те ме накараха да се почувствам „значим”. Аз бях единственият гръцки учен (и продължавам да съм), който се занимава с конкретната тема, изследвайки я и с през погледа на византолог. Също така, бях най-младият от всички, нещо, което ги накара да ме прегърнат и „осиновят”.
     Седем от тези водещи учени – изследователи – професори  ми оказаха честта да напишат предговори към изданието на книгата ми: „Хранител: амулетите в късната античност”. Всеки път, когато искам да се почувствам по-добре, прочитам предговорите, които те са ми посветили. Виждам с каква простота, непосредственост и алтруизъм те ме поставят редом със самите тях, и често пъти - признавам, не мога да сдържа сълзите си, както когато професор Питър Браун писа „че става дума за изследване, което ще ни съпровожда години напред!!!”.
Както разбирате, говорим за сюрреалистични ситуации за един гръцки учен, който е научил, че за да получи дори минималното ще трябва най-напред даде от себе си максималното.         
Естествено, моето желание е, както конгресът, така и експозицията, която ще го съпровожда, да бъдат осъществени в Солун и конкретно в Музея за византийска култура, но за жалост това не зависи от мен. Музеите в Гърция работят като обикновени държавни учреждения и окончателните решения се взимат изключително от съответните ръководства. Трудностите не се изчерпват с идеите и тяхното реализиране, а основно са свързани с начина, по който те биват приемани от съответното ръководство, което обикновено не е представено от най-добрия научен потенциал, а от най-умело партийно използваемия човешки ресурс. Разбира се, това мое мнение не е обобщаващо. Винаги и във всичко ще има пролука през която ще нахлува светлина. Съществували са и винаги ще съществуват хора, които ще изберат да вземат от жертвените олтари на миналото огъня, а не пепелта. На тях се уповавам.
През 2005-та година Μузеят за византийска култура бе удостоен с наградата за най-добър музей в Европа, отличие, с което до момента не е успял да се сдобие нито един друг гръцки музей.  Успехът не принадлежи само на един, а е плод на колективното усилие на всички, които работят в него, от всички дисциплини. Част от този екип бях и аз, факт, който ме кара да чувствам горд и вече е вписан в биографията ми със златни букви. В продължение на много години ние бяхме задружна група, която си сътрудничеше в дух на съгласие и колегиалност, така както ни бе научила първата директорка на музея незабравимата Евтихия Куркутиду-Николаиду, истинска втора майка за мнозина от нас.
Товарът, който носим всички служители, от всички дисциплини, е огромен и трябва всекидневно да се отнасяме към него с благоговение  и уважение. Както обикновено става, някои дадохме, а някои просто взеха и продължават да взимат. Това обаче не би трябвало да се превърне в задържащ фактор за желания напредък на изследователската дейност и нейното популяризиране. Винаги маестрото ще обръща гръб на публиката през цялото време, докато трае концертът, натяквайки, подчертавайки, че той е онзи, който координира, а неизменно след концерта ще обръща гръб към оркестъра, за да приеме аплодисментите на публиката.
За да се върна към въпроса за конгреса, за щастие Солун разполага с много алтернативни пространства за култура, където могат да бъдат разгърнати различни културни дейности.   
- Какви други начинания и изследвания предвиждат бъдещите ви планове?
- „Ако не откриеш пролетта, я измисляш”, пише Елитис. Най-добрият начин човек да предвиди бъдещето е да го създаде. Не изпитвам тревога да не би краят на света да настъпи днес, защото утрешният ден вече се е развиделил в другия край на планетата.
В момента се занимавам усилено с подготвянето на постдокторската ми дисертация, разработка в Солунския университет „Аристотел”. Все още не бих искал да дам повече подробности за темата, но става дума за изследването на една уникална раннохристиянска култура, която проучвам посредством частна колекционерска сбирка, може би най-голямата по рода й.  
През 2006-та година по покана на професор Ангелос Ханиотис бях гост на All Soul College в Оксфорд. Там той сподели с мен замисъла за подготвян от него мащабен проект , изследващ чувствата в античния свят. Проектът получи щедро субсидиране от Европейския съюз и напредва с бързи темпове. Признавам, че ме обзе лека завист. Той не ми беше казал, нито пък бях разбрал, че вече ме бе избрал за член на научния екип и то в един от най-добрите раздели на проекта. Целта на всички нас е с приключването на изследователската част да бъде осъществена експозиция в Ню Йорк, по-точно във фондацията „Онасис”, съпроводена, разбира се, от международен конгрес. Няма да спомена нищо повече, тъй като целият този проект е творение на г-н Ханиотис  и смятам, че нямам право да кажа повече за него.
Колкото до бъдещето на музея, може би за пръв път от 25 години откак работя в него, не зная какво е то. Всичко ще зависи от настоящето, което се формира всеки ден. Онова, което съм в състояние да знам е една изложба, подготвяна от реставраторите на древности и произведения на изкуството към музея за есента на 2015-та, за да бъде видян трудния път, който следва всяка старина - от разкопките до това да бъде експонирана в музейното пространство.
За едни културата е количествена величина, за други, сред които причислявам и себе си, тя е качествена. Няма значение броят на изложбите, на дейностите и на проявите без същина или съдържание, а авторитетът, който имат, и най-вече онова, което внасят като залог в по-широкия културен пейзаж. Нито официалните откривания, нито приветствените слова, нито помпозните приказки създават култура. Развитие в името на самото развитие е философията на раковата клетка.
Качеството не произтича от финансовите средства, с които разполагаш  като институция, а преди всичко от знанията, от ерудицията и отворения ум. На мнение съм, че епохата, в която доминира one men show отдавна е отминала и онези, които продължават да вярват, че могат да правят всичко, и то с успех, надценяват себе си.