Галерия

1

Шестима актьори, четирима мъже и две жени, и трима емигранти – трима чужденци, трима мъже («защото обикновено емигрират мъжете»), от Сирия, Пакистан и Афганистан, които не са актьори – са героите на представлението. Със своите кратки лични истории, със своите добри или лоши преживявания, със спомени на хора, напуснали своя град или село, за да намерят някъде другаде един по-добър живот.

Някога това бяха гърците, отишли в Австралия, Америка, Канада, Германия, Белгия, а когато се върнаха в родината те се почувстваха отново чужденци. Сега други са дошли в Гърция, живели са и продължават да живеят трудно. В крайна сметка всички те се срещат, за да ни покажат, че емиграцията и копнежът по родината са общочовешки и вечни понятия.

Михалис Репас и Танасис Папатанасиу, авторите, които са и режисьори на  постановката «Родини», били наясно, че тримата чужденци не трябва да са актьори, нито да имат същия цвят на кожата и религия с гърците.

С помощта на изкуствоведите от Народния театър те се свързали с хора, готови да им разкажат историите си.

В «Работилницата» на Йоланда Маркопулу, място, където се срещат хора от различни националности и чрез театралната игра общуват помежду си, те открили Бакар, Ирган и Беркат, и тримата мюсюлмани, които вече знаели гръцки.

Всеки един от тях разказал личната си история.

«Изобщо не им беше трудно да споделят с нас дори съвсем лични неща. Нямаха никакви задръжки, не се уплашиха да се разкрият. Фактът, че щяха да излязат на сцената и да разкажат това, което са преживели, изглежда бе много важен».

Полулегални

Бакар, Ирган и Беркат се познавали още преди да се срещнат в Народния театър. Обменяли опит в «Работилницата» и по време на някои улични представления. Споделяли също така страха от преследването. И сега, качени на сцената, сред декорите, изобразяващи пристанище или гара, сред купчини куфари, споделят с гръцките актьори опита на емигранта, напуснал Гърция, който прилича много на техния, дошлите в Гърция.

На репетициите Бакар, Ирган и Беркат се подчиняват на всяка забележка на режисьорите, на всяка корекция.

Забелязват и обръщат внимание на всичко, което се случва на сцената, независимо дали се отнася за тях или за останалите членове на трупата.

Благодарят на съдбата, довела ги в Народния театър, но се чувстват доволни от себе си, затова, че са се справили, поне засега.

И тримата са полулегални, с документи, които им позволяват да живеят и да работят в Гърция, без обаче да могат да пътуват в чужбина или да се върнат в родината си. Въпреки това те вярват в страната, която ги е приела.

Имат свое мнение за политиката по въпросите на емиграцията, и смятат, че могат да дадат своя принос: «Сега обаче и Гърция преживява тежки моменти», казва Бакар.

Представление, базирано на писмени документи

Михалис Репас и Танасис Папатанасиу наричат «документално» представлението  «Родини». «Нито една дума не е измислена от нас», подчертават те и посочват източниците, от които са черпили материал, започвайки от книгите - основен инструмент в работата им. Първи в списъка са произведенията «Гръцки работници в Германия» (1974) и «Където и да се намирам, навсякъде съм чужденец» (2000) на Йоргос Мадзуранис, чиито «герои» говорят открито, без да внимават какви думи използват, донякъде може би неграмотни. В постановката са използвани и материали от документални филми и проучвания, описващи гръцката емигрантска вълна от миналото, както и откъси от романи и разкази. И накрая, използвана е собственоръчно написаната и неиздадена биография на Димитриос Папуляс, дядо на актрисата Елени Кокиду (която участва в трупата), в която е разказана неговата история и тази на един друг гръцки емигрант Георгиос Мандас. Що се отнася до съвременното лице на емиграцията, която познава Гърция през последните десетилетия, източник на информация е автобиографичният материал на тримата чужденци, разказващи своите истории в  «Родини».

Чужденците споделят преживяванията си в Гърция

Бакар Хюсеин ал Бакар

Сириец, на 28 години, от 7 години в Гърция

«Когато гладуваш, изпитваш болка»

«В Гърция успях да вляза на втория път. Първо беше дошъл по-големият ми брат. Аз го последвах малко по-късно. Първия път ме хванаха в Турция, влязох в затвора, а после ме изпратиха обратно в Сирия. Пак заминах и в крайна сметка успях да стигна в Еврос. С надувна лодка влязохме в реката и после продължихме в тинята, вървяхме и пеша. Беше много трудно. Преживях глада, а гладът е болка. Когато си гладен, изпитваш болка. Театърът винаги ми е харесвал, и тук гледам представления. Искам да живея тук, но искам да мога да ходя и да виждам близките си в Сирия. Затова отидох на училище, научих гръцки. Бих искал да стана актьор. Другата ми професия е водопроводчик и хладилен техник. Усещал съм расизма. Виждам хората в автобуса да се отдръпват от мен, да не би да ме докоснат. Стягат се, когато ни виждат. Имах една приятелка, Катерина, която не искаше да ме показва, защото се срамуваше от мен. Разделихме се. И аз съм човек, но другите не гледат на нещата по този начин».

Ариф Мухамад Ирган