Галерия

1

“За мен пънкът е първо философия и след това музика. Като тип музика от само себе си има политически оттенък”, казва младежът. “Всеки, който се захваща с този тип музика иска да изрази някаква социална позиция, която е различна от установения ред. Иска да изрази вярванията си, силно и ясно. Да му се чуе гласа”. Думите на режисьора съвпадат пряко с мнението, изказаното от главните герои във филма му.   

Автентичност и уроци за цял живот

Това, което най-много ентусиазира младия творец е, че хората допринесли за развитието на пънк сцената в Гърция са останали автентични. Това, за което говорят в песните си и са искали да изразят с музиката си, наистина го вярват и до днес. “Никога не знаеш какво можеш да очакваш, когато ще правиш интервю с човек, за който са минали 20 години, откакто е казал неща свързани с темата на филма”.

Въпреки това се оказва, че пънкът за тях остава начин на живот, а не просто фаза. Може да не са по същия начин гневени на света, както са били на 16 или 20 години, но вярванията им в самата основа остават непроменени. “Всички, с които говорихме бяха изключително отзивчиви. Дадоха ни архивни кадри от аматьорски записи на концерти. Подпомогнаха ни с допълнителни данни, фотографии и други материали”.

“В процеса на филма се запознах с хора, които можеше никога да не срещна лично в живота си, ако не бях се захванал с този проект. Освен страхотните хора, с които се запознах от гръцката сцена, се срещнах лично с вокала на легендарните Dead Kennedys – Джело Биафра”.

Squad vs Club

В Гърция са широко популярни независимите сцени, които най-често са приютени в университетите или изоставени публични сгради, пригодени за събиране на младежи (squads). Те се смятат за свободни автономни пространства, в които младежи и не само могат да видят различни групи на импровизирана сцена.

“В автономните пространства може по-лесно да се направи един концерт на живо. Освен това музиката, за която говорим може по-лесно да бъде приета политически. Да изразиш себе си без някой да ти поставя ограничения. Има хора, които вярват, че пънкът е музика, която не трябва да има заплащане за вход. Има други хора, които например нямат средства и свободният концерт е решение за тях. Основната идея е, че автономните пространства дават покрив на музиката и свободното изразяване на идеи”.

Въпреки това пънкът като течение и влияние не се ограничава само в независимите автономни пространства. Не малко ъндърграунд клубове са дали сцена на местни и чужди групи и са подпомогнали развитието на течението. “Клубът от друга страна има своите предимства. Има по-добър звук, което е важно за една банда. Можеш да свириш по-правилно музиката си. Има звукооператор, който може да ти помогне да извадиш най-добрия звук от музиката си”.

Вафиадис подчерта, че пространството, в което една група ще избере да представи музиката си е без значение, ако тя има какво да каже и има правилните хора, които да поемат енергията предадена от сцената.

Моментът, който предопредели всичко

“Бях може би на 14 години. За първи път отивам да видя лайв във Вила Амалия. Вече не си спомням коя група свири, но пред сцената става пого. Адреналинът ми се качва и влизам и аз в мелето. Спъвам се и падам. Помислих, че сега ще ме прегазят. Нищо подобно. Четирима души с пиърсинги и пънк гребени се спуснаха да ми помогнат. Вдигнаха ме. Попитахаме дали съм добре. Потупаха ме по рамото и продължахме да танцуваме. Тогава за мен се пречупи табуто, че да си пънк трябва да си отрепка или наркоман”.

Днес съм тук, утре ме няма

В средата на май месец младият режисьор подобно на много други свои връстници емигрира от Гърция. Има готово предложение за работа по специалността си в Канада и чака с нетърпение новите си преживявания. Успоредно с това планира следващия си проект, който ще е посветен на музикалната DIY сцена на Ню Йорк.

Накарахме го да направи равносметка за това, което оставя зад себе си, за да продължи да гони мечтите си. Оказа се сложна задача. Поинтересувахме как вижда себе си в дългосрочен план, но той предпочете да се съсредоточи върху Гърция.

“Бих искал да не съм в тази страна. Изглежда, че така ще стане. Не след дълго тръгвам”, каза с лека ирония. “Надявам се, че тук нещата да са в по-добро състояние. Икономиката да се вдигне на крака. Да може да се случват повече неща. Хората да са по-отворени. Да ходят на кино. Да се интересуват от различното, от субкултурите. Да гледат концерти, не само пънк, grindcore (смее се).”

Според него субкултурите в Гърция нямат признанието, което заслужават. Дори млади хора свързват пънка и твърдата музика с наркотиците, мръсотията и други изостанали стереотипи. “Всички сме хора. Старите стереотипи не важат. Може да си пънк и да имаш степен по приложна физика. Трябва да съдим хората по качествата им, а не да им окачваме табелки”.