Галерия

1

Постановката по света

Христо Бонин: Първо бяхме в Канада, след това във Виена, после ни поканиха в Брюксел. Последва Лондон и ни предстои представление в Познанския университет в Полша, където има катедра по български език. Имахме покана и от българската общност в Кипър, но поради възникнали проблеми засега представлението се отложи във времето.

Миналата година в театър “Сфумато” направихме една по-масирана акция към всички български културни институти и посолства. Представлението в Атина всъщност е резултат от нея. Предложихме три заглавия на постановки, които са по-малки и мобилни и могат да бъдат в полза на събития като национални празници като 3-ти март и Деня на народните будители. Освен “Нирвана” предложихме постановките “Мъртвешки танц” по текстове на Аугуст Стриндберг с участието на Светлана Янчева, Владимир Пенев и Цветан Алексиев и “Между празниците” на Маргарита Младенова по текстове на Стефан Иванов – един съвсем млад драматург. Но “Нирвана” е като че ли най-подходящото представление за българските общности и конкретните поводи. Вероятно затова и интересът към него е по-голям.

Наградите

Христо Бонин: Постановката излезе на сцена през 2009. През 2010 участвахме на всички театрални фестивали в България. Бяхме на фестивала “Варненско лято”, на фестивала на камерните театрални форми във Враца, където получихме награди за мъжка роля, режисура и музика. В Пазарджик, където постановката излезе за пръв път в местния театър, получих награда за театър за ролята си на ежегодните награди за култура. Имах и номинация за “Аскеер” за мъжка роля, който обаче не спечелих. Асен Аврамов има “Аскеер” за музика.

Българската култура днес

Христо Бонин: Както председателят на Съюза на артистите обича да казва, “докато бюджетът за култура не стигне 2 на сто, няма смисъл да се говори и да се впускаш да правиш каквото и да било, защото то няма да стане”. Друг наш изтъкнат режисьор Явор Гърдев казва: “Министърът на културата е просякът сред министрите, защото проси някакви жълти стотинки за нещо, което би трябвало да се финансира от държавата. Защото една страна се крепи на културата си, тоест ако не се съхрани и развие културата на един народ, той загива. Това е въпрос на политика.

Виждаме обаче, че този процес тече от години и имам усещането, че се прави умишлено.

Ирмена Чичикова: Според мен чисто целенасочено се влиза в един порочен кръг на това да се правят представления, които да са лесно смилаеми, ненатоварващи, неангажиращи и абсолютно подценяващи интелекта и възможностите за възприятие на културата като цяло.

Съответно все повече и повече хора искат да гледат такива неща и го изискват по някакъв начин. Така се стига до там, че театърът се подчинява на желанието на зрителите, а не да възпитава у тях вкус и стил и да ги предизвиква да мислят, да се вълнуват, да навлизат в дълбоки и сериозни теми. За мен едно от най-ужасните неща, с което за съжаление се сблъсквам и сред публиката, и сред близки хора е, че всички са толкова измъчени, изнурени и някак си обръгнали, че нямат сили да гледат постановки, които ще ги натъжат, ще ги накарат да се задълбаят в себе си, ще ги разфокусират. И така, повечето от хората искат да гледат нещо, което ще премине, без да остави нищо, ще ги накара да се посмеят.

Христо Бонин: Дори интелигентни хора – лекари, учители, предпочитат след тежкия ден, който са имали да отидат да се посмеят малко, да се разтоварят, отколкото да гледат нещо сериозно, което да ги вкара пак в някакви проблеми и размисли.

Ирмена Чичикова: В България определено има театрална публика. От времето, когато бях студентка досега, усещането е, че има развитие, салоните се пълнят. Но, особено покрай реформата през последните години и всички тези промени предизвикват навлизане в един порочен кръг. Ти си длъжен да предлагаш на зрителите нещо, което те искат от теб едва ли не. И за да има бройка билети, да има посещаемост, да могат да се получават бюджети и в крайна сметка да се прави театър. A някак си междувременно да се направи нещо по-стойностно и по-сериозно. 

Театърът като работа в България

Ирмена Чичикова: За мен театърът не е място за същински доход. Той просто е нещо, с което аз развивам душевността си и обогатяването си като актриса. Аз не го възприемам като нещо, от което да изкарвам парите си въобще. Няма и как да ги изкарам, при положение, че последните представления, в които съм участвала са били независими проекти с едва - едва намерено финансиране и са се играли средно по 10 представления. Хвърлят се нечовешки усилия, стоим в репетиции по три месеца, за които не получаваме никакви пари.

Христо Бонин: Единици са колегите, които се занимават с театър и печелят от това, но те са популярни от телевизията. Всъщност тази популярност им дава свободата да играят и да пътуват много с представления, които им носят по-големи хонорари и могат да се издържат с това.