Футболът е моята страст

02 Юли 2010 / 14:07:55 Емануела Карастоянова

3711 прочитания

Александра Аргири е фотограф. Докато разглеждах изложбата й посветена на футбола „ Off-sight” в ArtVille в Атина разбрах, че тя е от тези творци, които успяват да уловят момента. Нещо повече. В обектива си тя запечатва картини, които не всеки може да види... Младата фотографка има свой собствен, неповторим стил и особено проницателно око. Вълнува се от човека.

Александра е чувствителна и истинска. Дори когато отразява трудни социални теми тя не кори и не осъжда, а просто показва. По свой начин. С топлина и разбиране. „Защото всеки си има своите проблеми” както казва тя. Снимките й са романтични и леко меланхолични. Работила е върху портрети на известни артисти, певци и спортисти. В галерията й ще видите снимки на Христофорос Папакалиатис, Софоклис Схорцианитис, Константинос Маркулакис и много, много други. Ако искате да се запознаете с творчеството на Александра посетете нейната страница: www.alexandraargyri.gr

Футболът е моята страст. Ходя по стадионите от малка, от 5,6 годишна възраст. Луд фен съм на Панатинайкос. На 10, 12 годишна възраст започнах да разбирам от играта и футболът започна да ми харесва още повече. Странното е, че никой не ми е създадал този навик. Нито баща ми, нито брат ми. Те не се занимават с футбол изобщо. Сама си го намерих. Поглъщаше е из цяло. От Саравакос от 1987 година до ден днешен.

Учениците в училище играеха футбол, но никой не искаше да играе с мен, защото бях момиче. А аз исках много. Тогава започнах да просто да гледам. Гледах и европейски мачове и гръцки. Ходех по стадионите постоянно. Цялата история с футболните снимки започна след като завърших фотографската школа. Проектът “Off sight” е работа от 12 години. Бях си казала, че в някакъв момент искам да изложа всичките тези снимки. Реших, че искам това да е през една година, в която да има Евро или Мондиал. И вижте какво стана. Гърция се класира за Мондиал...

Тази работа като фотограф в началото беше на фоторепортер. Снимах фазите, головете и т.н. Понеже принадлежа към Associated Press снимките ми отиваха там. С течение на времето видях, че всъщност това много не ме изразява.

Борбата и блъскането в съблекалните на футболистите и на пресконференции за да направя най-добра снимка не ми харесваше. Нямах и нужното оборудване. Харесваше ми топката и краката. Така започнах да правя фотографски раздели с други теми. Направих една тема – скамейката. Реакциите на скамейката, радостта, тъгата, ентусиазма... Яд, нерви. После направих тема сектор. Майка с дете, хулигани и всичко, което може да се случи на една един сектор. След това направих крака. Разбрах, че футболът всъщност е в краката. Там е цялата сила и напрежение. С мозъка работим и гоним топката, но в краката е силата и с тях се извършва работата.

Off sight изложбата не се състои от картини, които ще видиш в един вестник след изигран мач. Тя показва моя поглед върху сцени от играта, които окото на зрителя, футболиста или треньора не може да улови. Празен сектор и обувки на играч например или оставени ръкавици... Затова и изложбата се казва Off sight. Струва ми се, че повечето снимки са меланхолични, но едновременно с това имат динамика. Имат и доза романтизъм в себе си. Важно е също, че нито една от снимките не е „нагласена”. Всичките са репортажни.

Личи си, че футболистите са самотни. Както и фотографът е самотен на стадиона. Това е единственото нещо, което ме мъчи. Когато отборът вкара гол нямам с кого да се радвам, защото съм сама. Много често дори забравям да снимам. Чувствам се повече фен и приятел на отбора, отколкото фотограф. Ако Панатинайкос играе с Рома съм в стрес дали ще вкараме гол. Някой път съм съвсем готова и чакам за снимка на вратата, но вкарват гол и започвам да викам. Изпадам в еуфория и забравям да снимам. Футболът е страстта ми, не е работата ми, това е.

АГРЕСИЯ

Правила съм снимки на стадионите и когато има агресия. Не исках да ги излагам обаче. Не смятам,че това е нещо, което хората биха искали да видят. Трябва да се срамуваме от агресията, от ексцесите и от хулиганщината... На стадиона хората избухват заради други проблеми. Не заради играта. Както на Синтагма правят ексцеси...

Не мога да кажа точно какво се случва на стадионите обаче. Мисля че това, което се случва по време на всички демонстрации. Независимо дали става въпрос за икономическа криза или за протест поради стачки на корабите например. Всеки търси начин да излее някъде гнева си. Просто на стадиона е най-лесно да го направиш. Всяка неделя се събирате, единият гледа другия и така стават нещата... Добре би било да се вземат мерки както бяха взети в Англия преди години. Но ние сме в Гърция и както казваме, че цигарите са забранени, а още се пуши така и проблемът с агресията си остава.

ЧОВЕК В КАДЪРА