Галерия

1

Реа Галанаки е една от най-награждаваните съвременни гръцки автори, удостоявана е два пъти с Държавната награда за литература, носител е на наградата “Уранис” на Атинската академия, както и на наградата “Никос Казандзакис” на община Ираклион в остров Крит и на наградата на читателите на Националния център на книгата в Гърция. Романът й “Житие на Исмаил Ферик паша” е преведен на български от Здравка Михайлова и е издаден от издателство “Лада” през 1998. Наскоро GRReporter ви представи писателката в ексклузивно интервю на Здравка Михайлова.
 Из “Житие на Исмаил Ферик паша”
Пътуването по море продължи с пътуване по река. Отсега нататък бе писано сладката вода да обгръща със своята кротост живота на момчето. Солеността на Либийско море, която бележеше на юг пътя на пленничеството, по-късно щеше да означава за него северната опасност на военните походи, като сложи завинаги знак за равенство между солта и мъката.
Момчето навлезе по течението на Нил, плавайки към столицата на новата страна, Кайро. Всеки път, когато преминаваше по същия речен маршрут, то не можеше да не сведе поглед до височината на някогашното си детско лице и да не види тогавашните първи образи. Променливостта на пейзажа, подобно отражение на душата му, оставяше у него впечатлението, че ръката му се смалява върху дръжката на ятагана. И при все че Исмаил Ферик паша от доста време знаеше, че същият този маршрут бе превърнал пътешествията на някогашни любовници в божествен дар, той никога не можа да открие дирята, оставена от техния щастлив кораб. Единствено лицето на майка му браздеше водата с усмивка, напомняща извивката на потънал полумесец. Тогава той чуваше ласкави думи на собствения си език, който заглушаваше любовните слова на александрийския диалект с палимпсест от носталгични гръцки чувства.
Корабът навлезе в египетската земя, която отдалеч изглеждаше като ивица плоска суша. Фелахи изтеглиха кораба с лодки до устието на Делтата, за да избегнат опасността от подводни рифове и го пуснаха по течението на реката. Изведнъж момчето чу арабска реч. За пръв път чуваше езика на своите господари, при все че дни наред той вече го заобикаляше. Щеше да мине време, преди то да реши, че всеки пейзаж налага свой език. Че ако езикът на един нов пейзаж отначало остава недостъпен, после той бързо се отключва от детайлите на картината. И че първата и последната представа говорят с еднакво обаяние, като поставят знак за равенство и между най-различните езици. Все още малко дете, то не можеше да устои на загадъчния чар на цветовете и меките линии.
Обработената земя отпускаше сковаността на завързаното му тяло и го приканваше да се търкулне върху коприната на тревата, изнемощял от блаженство: дотам откъдето внезапно започваше пустинята, чак до бялото сияние на хоризонта. Минаха години преди Ферик паша да си помисли, че пустинята не е нищо друго, освен обещание за нежна смърт, а финиковата палма –  вреченост в носталгията. Тогава момчето все още се вслушваше във влажните съгласни и меките гласни, докато наблюдаваше селските колиби. Видя ниските кирпичени дувари и покривите от палмови клони без никакъв друг отвор, освен този на вратата. Палмови горички опасваха селата. Забеляза, че много от тях се намираха върху ниски землисти възвишения. Напоителните канали на Нил даваха живот на градините. Жени с дълги черни роби  и фереджета пълнеха стомни или удряха дрехи с бухалки за пране. По-късно той щеше да си помисли, че само незакритите човешки очи биха могли понякога да изразят същността на страстта на едно запретено тяло и вече нямаше да намира голяма разлика между погледите на мъже, жени и деца. Жените крепяха стомните или кошовете върху главите си и се отдалечаваха, пазейки равновесието на товара си с обиграно полюшване на тялото. Деца, свободни деца, топяха краката си във водата, запретнали шарени роби, или тичаха подир отдалечаващите се жени. Мъже с намотани около черните си коси кърпи, в сини или кафяви галабии, често привързани в кръста, маневрираха с единственото триъгълно платно на лодките, които пренасяха стока - покрити с тъкани чаршафи, поздравяваха кораба, идващ от война, а лицата им бяха добронамерени към пленниците. Други пък вървяха покрай брега, привързали с въжета товарите към камилите си. А походката им бе вълнообразна чак до края на галабиите.