Галерия

1

В началото на “Одисея” въпросът се поставя по различен начин. Става дума за робинята Евриклия в двореца на героя в Итака. Поетът я представя с името на баща й и това на бащата на баща й. Представя я като доверена и образцово предана. Както биваме осведомени, Лаерт я купил когато била още момиче, разменяйки я срещу двайсет вола - бихме казали астрономическа за онова време сума. Евриклия се ползва с изключително място в двореца. Лаерт я е въздигнал в «равноправна със законната му съпруга» Антиклия. Но за да не си помислим нищо лошо, поетът бърза да допълни: «той я ценеше наравно със свойта почтена съпруга, но да не сърди жена си, легло не поделяше с нея» (Омир, “Одисея”, изд. “Народна култура”, София, 1971 г., прев. Г. Батаклиев, Първа песен, стих 433).

Това кратко описание на свой ред поражда проблеми във връзка с мястото на определени жени в омировия свят. Нека се замислим над очакваната реакция на Антиклия, в случай че Лаерт легнеше с Евриклия. Доколкото ни е известно, това любовно съвкупяване било напълно закономерно в епосите. Поведението на Лаерт изглежда по-скоро изключение. Интересно е обаче, че това изключение е представено от поета като достойно за похвала.

Още по-голям интерес представлява начинът, по който Антиклия ограничава еротичните права на Лаерт. В омировите епоси гневът е лукс, който е позволен на боговете и войните. Гневът на Ахил го тласка към това да убие Агамемнон, а Агамемнон отвръща подтикван от собствения си гняв. Изведнъж неприкрито и ненадейно поетът отваря дума за заплаха от «женски гняв». Евентуалното му проявяване е възпирало съпруга от изневяра през целия му живот.

Но и Одисей се въздържа в някакъв момент, страхувайки се от реакцията на една принцеса. Гол и уплашен след корабокрушението, той си задава въпроса дали трябва да се държи на разстояние или да падне в нозете на Навзикая. Той предпочита първото, да не би девойката да се разгневи, ако докосне коленете й: «гняв би събудил у нея, досегне ли й коленете» (Пак там, Шеста песен, стих. 147).

Онова, което бихме искали да узнаем, е какво се крие зад гнева на една царица или принцеса. Или с други думи, кои са били обществените сили давали на една жена правото да налага самоограничения над мъжа си - и то достойни за похвала самоограничения за мъжа. Дали мъжкият суверенитет не е имал известни граници, които не са ясно очертани в епосите?

Оплаквания от съпруга си има и една друга жена от омировите епоси. Майката на Мелеагър никак не била доволна, че Аминтор я безчестял, понеже обичал една наложница с гиздави плитки. За безчестене поетът не говори често. Глаголът “ατιμάζεσκε” се среща само веднъж. Във всеки случай характерен е протестът на Хефест, че Афродита непрекъснато го безчести. По подобен начин женихите безчестели или заплашвали да обезчестят Пенелопа.

Майката на Мелеагър не успяла да проконтролира съпруга си както Антиклия. Затова и гневът станал пътеводен за нейните действия. Горещо помолила сина си той да легне с наложницата, така че любовницата да се отврати от старика. И той й направил тази услуга. Мелеагър спечелил наложницата, но наред с това и проклятието на баща си. По някаква причина уловката била открита и царят оставил неговия гняв да се стовари върху сина му. Този епизод е отбелязан от доста изследователи. Може законът да не е бил на страната на съпругата, но все пак тя се е ползвала с някаква подкрепа вътре в семейството. Една съпруга от добро семейство, и то царска особа, рядко се озовавала съвършено сама в абсолютната власт на съпруга си. Онова, което не е достатъчно подчертано е, че дори една робиня наложница понякога разполагала с някаква елементарна власт. В епизода, достигнал до нас, една робиня дели постелята си с красивия принц и се отвращава от стария цар. Какви впрочем са били пределите за една робиня да си избира любовен партньор?

                                                           *

В Атина от класическата епоха, а може би и в други градове, законът давал права на недоволната съпруга. Ако имала сериозни основания, една жена би могла да разторгне брака си едностранно. Единственото й задължение било да се представи пред архонта и да заяви писмено волята си. Изследователите считат, че рамките в които жените можели да упражняват това свое право, били ограничени. И са прави. Едно нещо е законът, друго е неговото прилагане. В едно общество, където господства мъжът, той сигурно е разполагал с начини да наложи волята си.

Начинът, по който Алкивиад пренебрегва и обезврежда волята на съпругата си Хипарете е впечатляващ. Затова и той е отбелязан от почти всички изследователи, занимаващи се с брачната институция в древна Гърция.

Разбира се, Хипарете нямала никаква причина да бъде доволна от еротичното поведение на съпруга си. Въпреки нейната скромност и предана любов, той често се срещал с чужденки и атинянки. Като първа стъпка огорчената съпруга напуснала дома си и потърсила подслон при брат си. Когато обаче установила, че Алкивиад продължавал да нехае за нея и да се среща с други жени, решила да се разведе с него. Както предвиждал законът, тя се явила лично пред архонта, за да му връчи писмото «за изоставяне».

 Алкивиад бил осведомен за ходовете на своята съпруга. Побързал да иде на място, грабнал я и я отнесъл обратно на ръце вкъщи. Никой от минувачите не посмял да се възпротиви или да я измъкне от ръцете му. За каква закрила на съпругата от закона може да става дума?