Какво всъщност знаем за Афродита? Доколко наистина я познаваме? В древността, освен Земната (Πάνδημος) Афродита, покровителка младежката безумна и страстна любов и на устрелените от любовта души, на небето като черна мадона доминирала една друга Афродита: Небесната Афродита. Тя е един от най-загадъчните образи, сътворени от човешкото несъзнавано. Небесната Афродита, наричана още и Μέλαινα, (Мелайнис, тоест, Черна, Мрачна), била божество на унищожението, мрака, хаоса, безпощадното противоборство. Всичко това тя вършела не от лошотия, а за да съживи и да обнови, посредством любовта, цялото мироздание. Разбира се, тук става дума за една любов с космически измерения, в която галактиките поглъщат други галактики, за да се слеят с тях, за да достигнат до единението, до пълнотата, до единственото и абсолютно битие. Афродита също така имала прозвищата Медея, Ариадна, Сцилa, Хеката, които с течение на времето са се обособили в отделни божества или митологични образи.
Да, митологичните образи имат това свойство да „преливат” един в друг, да придърпват към себе си противоречиви и привидно изключващи се черти. Черната Афродита (както и „апокрифната” Черна Деметра) са почти непознати, изгубени за нас. Ние познаваме Афродита  като ”дивновенчана”, „сияйна”, „всезлатна”, „с усмивка мила, чаровна”; като Мелайнис ни е трудно да я разпознаем. Според Павзаний древните я наричали Черна, защото сексуалният акт при хората се случвал през нощта. Според френския философ и антрополог Жан-Пиер Вернан, обаче, тази разнолика богиня е продукт на древното митологично мислене и нейният образ изразява възприемането на света като произтичащ от непрестанното смесване на противоположностите. Той обръща специално внимание на свитата на богинята на любовта, към която са се присъединили и рожбите на Нощта-Нюкс (Νυξ), Измама (Απάτη/Εξαπάται) и Любовна нежност (Φιλότης). През погледа на Вернан освен покровителка на красотата, на насладата и на любовта Афродита е и една от женските фигури на смъртта в древността.
Какви архетипни образи могат да бъдат различени в образа на Афродита?
От гледна точка на аналитичната психология  в образа на Афродита може да бъде откроен един от най-фундаменталните архетипове на психическата реалност на човека – архетипа на Великата богиня-майка. В този архетип се срещат и пресичат любовта и смъртта, женското и нощното, добрата и страшната страна на една недиференцирана първична фигура на женскостта, която изразява с езика на мита  женската душевност. Според немския психолог Ерих Нойман ренесансовата Венера представлява една осакатена от патриархалното мислене реплика на великата богиня от древността, сведена до символ на любовта и сексуалността. Освен това в образа на Анадиомена бихме могли да открием прадревната митологична идея за раждането и началото, въплътена в двата големи разказа на древността – за Божественото дете и за богинята-Кора. Афродита представлява и изразява неразривната диада майка-и-дъщеря, традиционно въплъщавана от Деметра и Персефона, съдържайки едновременно аспектите на Великата майка и на младата съблазнителка. Въпреки че сме свикнали да свързваме името й с най-различни любовни приключения, в момента на изплуването си от морската пяна тя е η Πρωτόγονη Κόρη – Първичната Девица, божественото олицетворение на раждането, пречистването и обновлението.