Галерия

1

В Берлин се провежда дискусия по този въпрос, но отговорът е негативен, а наместникът получава нареждане да забрави за всякакви претенции към Германия. Невъзможно е получаването на всякакви доставки от страна на Съветския съюз, както и снабдяването на италианската окупационна зона от страна на германската, която била и най-населената. През октомври същата година Хитлер натоварва Италия с отговорността за прехраната на гръцкото население. Мусолини отговаря, че след като Хитлер „взе от гърците дори и връзките на обувките им, сега очаква от италианците да ги нахранят”.

През септември 1941 в Гърция пристигат 10 000 тона зърнени храни, но в същото време италианците заявяват, че няма да бъдат изпратени други помощи. През първата седмица на октомври гладът започва да става все по-осезаем, тъй като запасите са изчерпани. Италианците притискат българските власти, които са окупирали най-плодородните територии да изпратят 100 000 тона зърно, но те отказват. Пропада и германският натиск към тях. След този отказ от страна на българската войска италианците изпращат 800 тона, а германците – 10 000 тона зърно. Корабът, който ги пренасял обаче бил потопен от британците край гръцкото крайбрежие. Немският наместник поискал да бъде изпратен нов товар, но той  така и не пристигнал. Германия решила въпроса с хранителните доставки окончателно едва през лятото на 1942”, пише Георгиос Завакос в публикацията си в списание „История” със заглавие „Гладът в окупирана Гърция”.

В свидетелствата си съвременниците на събитията разказват и случки, които напомнят на филмови сценарии. „Баща ми беше започнал да сътрудничи на една съпротивителна организация и бе скрил оръжия в пианото вкъщи. Един ден, докато се упражнявах на него, на вратата ни почука един германски войник. С мимики каза на майка ми, че е чул свиренето ми и поиска да му покаже пианото. Когато влезе в стаята аз станах, а той седна и започна да свири. Свиреше прекрасно, кой знае какво точно е правил преди да бъде мобилизиран в германската войска. След това в продължение на няколко дни идваше и свиреше, а майка ми стоеше замръзнала от страх да не би да отвори капака на пианото и открие скритото там оръжие. Това така и не се случи, а войникът престана да идва. Вероятно го бяха преместили на друго място”, разказва възрастна жителка на Кипсели.

Междувременно тече акцията срещу еврейското население. „Един ден се събудихме и всички бяха изчезнали. Просто ги нямаше. Дни по-късно съвсем случайно видях една от съседките ни в друг квартал. Прошепна ми: „Моля те не казвай, че си ме видяла”. Страхуваха се от германците”, разказва възрастна жена.

Атина е свободна отново на 12 октомври 1944, когато започва оттеглянето на германската войска. Свидетелства за радостта на жителите са представени във видеоматериал на 56-то училище в атинския квартал Амбелокипи.

„Бяхме ентусиазирани. Хората носеха гръцкия национален флаг и бързаха да стигнат до площад Синтагма, за да отпразнуваме заедно освобождението”, разказва жител на квартала пред интервюиращите го ученици. Други жители разказват как са наблюдавали оттеглянето на германските военни части, а трети коментират, че радостта от края на окупацията е продължила много малко, тъй като след Декемврийските събития в Атина следва кръвопролитната Гражданска война.

Интересното в този проект е, че е дело на учители и ученици, 83 на сто от които са от различни националности. Един от тях е и 14-годишният Борис Анчев от България, който не само го представя, но е и автор на монтажа на видеото.

„Харесва ми историята, която чуваме от хората, които интервюираме, самата подготовка на дискусията и работата след това. Иначе не съм особен почитател на историята като предмет в училище”, каза той пред GRReporter.

Борис се занимава с компютри и мечтата му е да стане програмист, но има мнение за това как трябва да разглеждаме общата си история: „В историята има и добри, и лоши моменти, но трябва да запазим добрите и да оставим настрани лошите”.