- До известна степен... В писателската професия всичко е променливо, абстрактно и многозначно. Затова като скептик търся изкупление в конкретното. От там и любовта ми към машините, котките и жените.
- Котките?
- Един цитат от Роидис: „Доколкото знам, за щастие или нещастие, изглежда, съм единственият човек, който, ако бъде наречен животно, няма да сметне това за обида".
- А какво намирате в автомобилите?
- Очарованието им за мен се крие от една страна в самостоятелността, която ни осигуряват, и от друга, в гениалната им механика - общо взето автомобилът е най-сложният механизъм, който средният човек среща през живота си. Механиката им е толкова сложна, че в цялост, освен функционалност, изразява и стил. Всеки модел има своя индивидуалност, и нямам в предвид само външния вид.
- Общувате чрез или със компютъра си?
- Всякак. Прекарвал съм дълги периоди затворен в мазето, изследвайки последните приложения на информатиката. Завладяваща дейност, макар и не особено творческа, поне за един писател. Може би е друга форма на самота. Но също така е и страстта ми към новото, чрез която се обновявам.
- Има ли разнообразие в живота ви?
- Усещам живота не като продължителност - и последователност - а като несвързана броеница от преживявания. Бих могъл да кажа, че съм живял много животи. Изпълних доста роли, влязох в труднодостъпни пространства, упражнявах различни професии, пътувах много, четох ненаситно. Израснах без лишения (освен по време на окупацията), внезапно се оказах беден и от отрицателен пак се върнах към положителен баланс. Създадох една голяма компания - и я зарязах. Усещам, че в живота ми се крият много книги. Колко ли ще успея да напиша?
- Плаши ли ви смъртта?
- Страхът от смъртта ме терзае. Нямам нужда от роб, който да ми напомня: memento morí. С това се е нагърбил някакъв вътрешен автоматизъм. Особено когато пиша книга. Преследва ме идеята за незавършения текст - красноречив протест срещу смъртността.
- Нека поговорим за книгата ви „Нещастието да си грък", която ще излезе в България. Това е най-популярната ви книга, има струва ми над двайсет издания...
- Трябва да ви кажа, че не обичам много тази книга. Тя съсипа реномето ми на духовен човек Заради огромния си търговски успех. (Смях). След нея ме смятат за популярен хуморист.
- Но книгата не е хумористична!
- Не е, но жертва на същото изопачаване е бил Роидис. Той беше сатирик - обявиха го за хуморист. Беше мислител - обявиха го за остроумник. Беше майстор на стила - обявиха го за журналист. Беше учител по морал - два пъти го уволниха на стари години, заради политическите му пристрастия.
- Вие цените много Роидис, но смятате, че не е достатъчно признат в Гърция?
- В лицето на Роидис Гърция придоби своя Волтер, но й липсват французите.
- И все пак не сте ли доволен, че книгата ви се радва на постоянен интерес?
- Колко години от първото издание - и все още се търси. Изглежда все още е актуална. Следователно, книгата не е сполучила. Не е поправила нищо! Гърците не се променят. Е, поне четат... Сега вече е и международен бестселър ...
- След като преводът е пренаписване, смятате ли, че българските читатели ще се изправят всъщност пред книгата „Нещастието да си българин"?
- Не знам, това зависи от твърде много неща. Но във всеки случай, ще имат възможност да погледнат на себе си чрез една серия от отразени, пречупени гледни точки и чрез дистанцията да получат мярка за сравнение. Защото, който познава само една страна, всъщност не познава никоя.
Бележка: Това интервю не се е състояло в действителност, но не е и художествена измислица. Нека бъде прието като „много свободен“ превод. Изградено е на основата на спомени от лични разговори и на (лишени от контекст и кавички) цитати от книгите на Никос Диму „От улица „ Михаил Вода” до „Сиру“, 1995 и „Новите гърци“, 1984.
Калина Гарелова
Защо пиша?
Давал съм различни отговори през живота си – според настроението и възрастта.
За да убеждавам. За да комуникирам. За да се изразя.
За да остана. (В паметта? В историята?)
За да ме признаят. За да ме познават.
Да ме обикнат.
Нищo от това вече не важи.
Пиша, защото не владея добре друга работа.
а нещо трябва да върша.
Пиша, защото писането ме упражнява, задвижва ме,