Най-доброто от GRReporter
flag_bg flag_gr flag_gb

Откъс от романа “Капитан Михалис” на Никос Казандзакис

10 Ноември 2015 / 09:11:32  GRReporter
5750 прочитания

– Родителите ѝ не искали да му я дадат. Беден бил, казвали, а те били чорбаджии, стопани. Луда глава бил, казвали, все бунтове правел, грабвал за нищо-нещо пушка и излизал в шумата, а те били мирен и улегнал род, подлизурки, не си допадали. Проводил дядо ти сватове, накарал и игумена на манастира на Христа-Бога да им поговори. „Не, та не!“ – отвръщали тъстът и тъщата. – Не го щем!“ – „А! Такива ли сте били! – рекъл дядо ти. – Сега ще ви покажа аз, проклетници!“ Метнал се една нощ на кобилата си и отишъл в селото на момата. Носел само една тенекия газ и кутия кибрит. И един златен годежен пръстен, вързан в един възел на чембера му. Влязъл в селото и започнал да залива, от единия до другия край, всички къщи с газ.

– Ей, селяни! – извикал той. – Ей, селяни, ще ви подпаля селото!

Познали гласа му селяните, скочили от постелите; изтичали и родителите на момата.

– За бога, капитан Сифакас! Грях ти на душата!

– Дайте ми Леньо! – извикал той.

– Нямаш ли страх от Бога?

– Не месете Бога в моите работи! Дайте ми Леньо! Ето и годежния пръстен!

Размотал чембера от главата си, развързал възела.

– Изберете! – извикал. – Огъня или пръстена?

– Бог да те убие, проклетнико! – креснал бащата на момата.

– Огъня или пръстена? – извикал отново дядо ти.

– Не ти ли е жал за селото!

– Огъня или пръстена?

Започнали вече да се ядосват и селяните:

– Един серсемин ли ще командва тук цяло село? На оръжие, момчета!

Но намесил се попът:

– Побойте се от Бога, братя! Отстъпете пред злото!

Обърнал се към бащата на момата:

– Хайде, дядо Минотис, прекръсти се, добър е зетят, дай му я!

По-кротките го подкрепили също.

– Ще ти я дам, проклетнико! – извикал баща ѝ. – Махай се!

– Сега я искам! Доведи я!

Отишъл баща ѝ, като проклинал, и я довел; зад момата вървяла майката и я оплаквала.

Навел се дядо ти, сграбчил я под мишниците, метнал я зад себе си на кобилата. Забил шпорите, вдигнал пушилка! След него тичали запъхтени селяните и попът и на разсъмване влезли в Петрокефало; влезли в Петрокефало и направили венчавката.

– Махайте се сега, друм! – извикал дядо ти на селяните. – Другата неделя ще застелем масите и тогава добре сте ми дошли. Сега имам работа...

Костандис взе от ухото си цигарата.

– Ей така трябва да вземат жените си мъжете! – каза той.

Взе праханта и огнивото, запали цигарата.

Те минаваха през един дълбок дол, между два рида; един поток течеше сред белите камъни.

– Жаден ли си? – запита Костандис.

– Не, да вървим, Костандис, замръкнахме!

– Аз съм жаден, чакай!

Той легна по корем върху камъните, натопи клинообразната брада и мустаците си във водата и започна да пие, лочейки с език, като тигър. „Сега ще пресъхне ручеят!“ – каза си Козмас, като се любуваше на едрия планинец; огледа гордо, сякаш бяха негови собствени, яките бедра, тънкия кръст, къдравата черна глава, която изпиваше ручея.

Костандис се изправи с един скок, оцеди брадата си, преметна пак на раменете си гегата.

– Ей тук, на същия този камък – каза той, – на който се опрях да пия вода, заклах християнския изедник Хусеин Арнаутина, костите му да не останат дано! И оттогава се заклех всеки път, когато минавам през този дол, жаден – нежаден, да пия вода!

– Ти ли го закла, Костандис? Самичък ли? – запита Козмас, който беше чул тъкмо вчера от устата на самия митрополит за страшния подвиг – той беше станал също една от причините за клането в Мегало Кастро.

– Ами че самичък, разбира се! – отвърна Костандис. – Ами че как? Сам беше той, сам трябваше да бъда и аз. Така е по мъжки. Знаех, че ще мине оттук кучето му недно! Беше подпалил едно село, ще го видиш, сега ще минем през него. Беше изклал всичко мъжко и аз, значи, се заклех да го убия. Пътят му минаваше през този дол, устроих му засада.

– Ама как го закла?

– Е, ами че как колят хората? Измъкнах ножа и му прерязах гърлото. И след това хванах балкана.

– И ти ли си бил на балкана, Костандис?

– Не съм ли аз мъж? Нямам ли и аз душа? Отидох при стария Сифакас, казах му: „Предай кошарата на Харидимос, той е стар, не става за война, а мен ме пусни да грабна пушката.“ – „Грабни я – рече веднага дядо ти, – грабни я, бре, Костандис, и убий колкото се може повече турци; да не ме засрамиш!“ – „Не се бой, дядо Сифакас! – казах му и аз. – Ама няма да вляза в четата на сина ти, да знаеш! Гладник е той – като се случи някоя зорлия работа, къде да ти я даде на теб! Свършва я той!“ Отидох, значи, в четата на капитан Влахос. Убих колкото можах и миналата неделя капитанът ме повика. „Върни се в къщи, Костандис! Свърши войната, изпрати ми писмо митрополитът, долу, казва, оръжието! Хайде, значи, иди си със здраве, капитан Костандис!“ – „Капитан Костандис ли! – рекох аз. – Отде накъде?“ – „Разбира се! – отвърна ми капитанът. – Добре се потруди ти, извърши и един голям подвиг, уби Хусеин Арнаутина, ще ти дам, значи, една книга, капитанска книга, да я сложиш в рамка, та да я гледат децата ти и да се радват.“ – „Ами какво ще казва книгата?“ – запитах го аз. „Че си се бил храбро и когато се освободи Крит, да ти дадат пенсия.“ – „Дай ми я!“ – рекох аз. Повика писаря си, взе той една книга, писа, писа, цяло окръжно, и след това удари капитанът печата си.

– Ами какво я направи тази книга, капитан Костандис?

Категории: Откъс роман Капитан Михалис Никос Казандзакис
ПОДКРЕПЕТЕ НИ!
Съдържанието на GRReporter достига до вас безплатно 7 дни в седмицата. То се създава от високопрофесионален екип от журналисти, преводачи, фотографи, оператори, софтуерни специалисти, дизайнери. Ако харесвате и следите работата ни, помислете дали да не ни подкрепите финансово със сума, каквато вие изберете.
Subscription
Можете да ни подпомогнете и еднократно:
blog comments powered by Disqus