– Какво да я правя, господарю? Скъсах я. Ами че за тази ли нищо и никаква книга се борих аз? Аз се борих за историята!
Той тръгна отново, излезе отпред и започна да си подсвирква.
Започнаха да забулват сенките лицето на земята; двамата стигнаха първото село, влязоха в него. Две-три къщи стърчаха все още, изсред развалините изскачаха дрипави жени, една девойка откъсна от една саксия, която ѝ беше останала, стръкче босилек и го хвърли на Козмас.
– Добре дошли! – извика тя.
– Ето селото, дето го изгори онова куче, Арнаутина – каза Костандис. – Дошъл с кучешката си глутница, знаел, че най-добрите селски момци били на балкана, биели се. „Всички мъжки деца и всички, които са под шейсет, да се съберат в двора на черквата, за да им поговоря!“ – заповядал злодеецът. Обградил селото, за да не му се изплъзне някой. Събрали се момчетата и неколцина по-стари мъже в черквата; били около четиридесетина. Един гърбав отишъл при Арнаутина. „Срам ме е, аго – рекъл, – аз да остана жив, а тези момчета да загинат; убий ме мен и спаси едно от тези, което искаш...“ Арнаутинът се засмял, сграбчил гърбавия и го турил и него при четиридесетимата. Обърнал се към другите кучета, които го следвали: „Огън по гяурите!“ – заповядал.
– Мълчи – каза Козмас, – мълчи, Костандис, стига!
Но къде можеше да спре Костандис, като в главата му беше само кръв...
– Изстреляли един залп – едни паднали по лице на място, други се гърчели на земята полумъртви и ревели.
Изкопали една яма, нахвърлили ги вътре, ама не са я изкопали дълбоко и още вони; да отидем да видиш!
– Не искам да видя, стига! – рече Козмас целият настръхнал и срита мулето си.
Бяха стигнали на селския площад. Събраха се селяните, все старци; дойдоха и няколко жени и застанаха малко по-назад. Един висок кокалест старик, кметът, свали капата си и приближи.
– Нямаме стол, да те турим да седнеш – каза той, – нямаме чаша, да ти дадем да пиеш вода, ако си жаден, нямаме хляб, ако си гладен! Всичко ни изгориха онези кучета, Господ да ги убие!
– Нямаме си нито един мъж, та да си поговорите двамата – каза една старица и започна да ридае.
Заридаха и другите жени наоколо.
– Кураж бре, жени! – рече старецът. – Също така не пострадахме ли и през въстанието в 66-а? Две-три пеленачета бяха останали пак и от тях се захвана цялото село. Докато има едно мъжко и едно женско, няма да загине Крит!
Една жена донесе в купа студена вода на Козмас; той наведе лице над водата, пи, но не се освежи.
Старецът се обърна към Костандис.
– Господ да поживи ръката ти, юначе! – каза той. – И да влезеш в рая с ножа, с който го закла; и ножа да поживи!
– Да вървим! – каза Козмас, защото не можеше повече да сдържа болката си. – Със здраве!
Опряха мълчаливо старците бради на тоягите си и ги гледаха как се отдалечават. Стариците избърсаха очи; една девойка се надигна изсред развалините на къщата и започна да се любува на Костандис, който се спускаше надолу, скачайки юнашки от камък на камък...