Днес, когато пушилката от идеологическите битки на миналия век се е поразсеяла и духовете са се поуталожили, може да бъде направен нов прочит на творчеството на Янис Рицос с различен поглед, дистанциран от раздвояването и закостенелите гледни точки от миналото. Трябва да приемем разбиращото се от само себе си, че при Рицос политическата ангажираност е тъждествена с поетичното слово, че тяхната неделима сплав представлява гръбнакът на неговата поезия и съществуване: “Твоето първо и последно слово изрече любовта и революцията. Цялото твое мълчание го изрече поезията”. Това е стихотворната максима на самия поет. За добро или лошо Рицос е ляв поет, защото такъв е могъл и такъв е искал да бъде, (както Фр. Селин и Е. Паунд, например, са симпатизирали на фашизма). Дори в най-неясните си стихове той говори просторечиво, с думи всекидневни и „похабени” от употреба, за неща близки и смирени.
Рицос е един от най-големите - не само гръцки - творци и интелектуалци, отдали творческата си енергия на така нареченото “ангажирано” изкуство на своето време, потопили се дълбоко в Историята, взимали значими естетически и граждански решения, веднъж правилни, друг път погрешни. Както самият творец пише: “Ако опрощение не е поезията – прошепна насаме, – тогаз отнийде милост да не чакаме”.
Петнайсет години след смъртта на поета през 1990, през 2005 г. в атинския музей “Бенаки” на международен конгрес с надслов „Янис Рицос-поетът и гражданинът” бе съизмерено звученето на пророческия глас на поета с отзвука и възприемането му от по-младите поколение. Споделено от участниците в него бе убеждението, че Рицос заема по достойнство място сред съзвездието на най-откроените гръцки поети от миналия век, но и на големите творци от световен калибър с универсално звучене, било то с леви убеждения или не, осветлили с истините или със заблудите си историята на двайсети век. Предложени бяха нови подходи и тълкувания с цел да бъде провокирана по-широка дискусия, която да достигне до четящата публика и до всички, които обичат поезията.
Онова, от което Рицос е бил лишен приживе, през годините, когато служи на поезията като “първия поет-черноработник” (по собствените му думи) е същинското признание на цялостното му творчество, с неговите антитези и синтези, с противоречията и преувеличенията му. Рано открива поезията, дълбоко белязан от загубата на близки хора и траура в семейството. Върху оформянето на душевността му тегнат скръбта по мъртвата майка и мъртвия брат, душевното заболяване на бащата и на любимата му сестра, финансовата разруха сполетяла семейството, а и собственото му заболяване от туберкулоза и трудният му живот в Атина. Още с първата си стихосбирка Рицос понася високо знамето на едно революционно слово и предизвиква смут и неловкост във всички идеологически кръгове в Гърция. Консервативно настроеният критик Андреас Карандонис му отказва дори правото да се нарича поет, а литературната критика на левицата го призовава към по-малко модернизъм и повече съобразяване с еталоните на социалистическия реализъм. Осъзнат модернист, повлиян от тенденциите на Запад, но и от съветското авангардно изкуство, неизменно вплел в поезията си отпратки към гръцкия фолклор, Рицос преживява неизповядано и драматично раздвояване.
Докато сблъсъкът между двете доминиращи през двайсети век идеологии достига своя апогей в света и в Гърция в периода от края на четирийсетте до средата на седемдесетте години, единствената неизменна твърд в позицията на поета като гражданин е верността му към комунистическия идеал. Многократно е изпращан от консервативните правителства в Гърция на заточение по отдалечените егейски острови, съпричастен е към страданията и премеждията на гръцкия народ. Превръща се в бард на Левицата, част от поезията му се поставя в нейна служба. Постепенно набира скорост и дискусията около неговото творчество, поетът се превръща в икона, а тялото на поезията му бива разчленено, за да бъде благословено или низвергнато от различни идеологически течения и да обслужи разнородни целесъобразности.
Дълго време Рицос остава извън канона на съвременната гръцка поезия, като второразреден, “ангажиран”, поет, определение, намерило елегантно, все пак, изражение от страна на добронамерените критици в тяхната оценка за него като “всеобхватен поет”. Определение, предизвикано от факта, че Рицос е най-продуктивно пишещият съвременен гръцки поет, че творчеството му е неравно, изпълнено с подеми и висоти, но и с по-посредствени творби, тъй като обемът на сътвореното от него е огромен: 127 книги със стихове, пиеси и проза, към която той се обръща в по-късния си творчески период.
Стихове на Рицос, по които е композирана музика от творци като Микис Теодоракис и други известни гръцки композитори, се пеят по целия свят. Поетичните му композиции от петдесетте и шейсеттте години, цикълът поетично-философски монолози “Четвърто измерение” (българско издание от „Фондация за българска литература”, 2002, прев. З. Михайлова) по мотиви от древногръцките митове, най-вече цикъла на Атридите, кратките му стихове от последния период и преди всичко произведенията му в проза от деветте творби с общ надслов “Иконостас на анонимни светци” (една от които - “Ариостос Внимателния разказва мигове от сънищата и живота си” - излязла на български от изд. „Балкани”, 2005, прев. З. Михайлова), “Тези странни неща” (друго заглавие от същия цикъл) изправят поета еретичен и разголен пред собствените му желания и пред вечността, и ще накарат критиката на ортодоксалната левица да се отнася към него с още по-голямо недоверие, да се опитва дори да го игнорира и омаловажава.
RSS
Facebook
Twitter
YouTube
