Сродни души като поета Луи Арагон веднага разпознават в младия Рицос съмишленика. Четейки поемата “Лунната соната”, френският поет казва, че почувствал “буйната тръпка на гения”. “У Рицос патосът винаги се крие в простотата на нещата...”, казва отново Арагон. В творчеството му е силно изразено люшкането между тленноста, смъртта, разрухата и тяхното надмогване. Несъвършенство се надига дори от най-светлите му стихове. Именно посредством тази своя достъпност за обикновения човек, Рицос предлага и най-голямото си служение на гръцкия модернизъм, който въпреки всичко, може би, никога не го е приемал като равноправен събеседник. Поради факта, че творчеството му е обичано и разбираемо за една широка публика, Рицос разчиства пътя за модернисти като Елитис и Сеферис – и тримата поети принадлежат към така нареченото поколение от Трийсетте години в гръцката литература.
Макар и литературна икона, поезията на Рицос си остава неопозната в дълбочина дори в Гърция. С рухването си социализмът повлича към забрава и своите светини. След смъртта му през 1990 г. настъпва период на мълчание обгърнало словото му. Доказателство за възродения днес в Гърция интерес към творчеството на поета, е издадената след дългогодишен труд на гръцкия литературен критик Хриса Прокопаки, признат познавач на творчеството му, най-пълна до този момент Антология на поета (изд. „Кедрос, 2000). Пространният предговор на авторката представлява осветляващо въведение в творчеството на Рицос, а благодарение на направения от нея сполучлив подбор читателят добива представа за разноликото, многопластово писане на поета от Монемвасия, чрез едни от най-представителните му творби: стихосбирките “Пролетна симфония”, “Надгробно ридание (Епитафий”), „Камъни”, „Каменно време”, „Кварталите на света”, “Гърция”, “Свидетелства”, “Жестове”, „Зидове”, “Чудовищният шедьовър” и др.
Подходът на Янис Рицос към митологията в цикъла поеми-драматични монолози «Четвърто измерение» значително се различава от традиционната интерпретация на мита. Поетът се отказва от всякаква “естетизация” на мита, подлага на преоценка заложените в него ценности и подхвърля на съмнение обичайната мотивация на митологическите събития, като предлага свое тълкувание, което по негово мнение много повече съответства на логиката на човешкото поведение. Прехвърля асоциативни мостове между съвременността и митологията, пресъздава ситуации вътрешно родствени на митологическите, изпълва мита със съвременно съдържание и мотиви, раздвижва рамките на традиционния сюжет, като го доразвива във времето и пространството.
По-голямата свобода при тази интерпретация е изразена в отсъствието на всякаква последователност при възпроизвеждането на събитията, в смешението на митовете, в своеобразното използване на митологически “намеци”, “ориентири” и пр. Това са поеми само до известна степен вдъхновени от митологията, Омир и древните трагици Есхил, Софокъл и Еврипид. Тяхната структура и действие са много по-сложни, почти всички те са ескизи и вариации на митологична тема, почиващи върху три-четири основни трагически мотива. В лицето на изгубилата разсъдъка си сестра, която говори в “Мъртвия дом” (1959), можем да разпознаем Електра. В по-късните поеми вече проличават постоянни препратки към древните митове и герои, те носят и техните имена: Филоктет, Орест, Аякс, Агамемнон, Персефона, Хрисотемида, Елена, Измена, Ифигения, Федра. Изостреният интерес към античната митология и обръщането на Рицос към нея не са случайни. Те се обясняват с богатството на литературната традиция, тъй като в новогръцката литература древногръцката митология се чувства “у дома си”. Близостта с богатите фолклорни традиции дава представа защо Рицос, както много други гръцки автори - К. Кавафис, Г. Сеферис, К. Варналис, Н. Казандзакис, свободно борави с митологически мотиви, като не се страхува, че това би ограничило кръга на читателите му. Поверителните изповеди на героите са пропити с тънък лиризъм, многоизмерно виждане за света и епически размах на повествованието. Започналото в най-ранната от тях - “Лунната соната”, философско обобщение за сложните взаимоотношения на личността с обществото и историята се разширява и задълбочава в по-късните поеми.
Поетът черпи и от личната памет на едно митологизирано по различен начин време – от детството и от неговото семейство, белязано по особено трагична участ. “Мъртвият дом” е заможният бащин дом на Рицос в родната му Монемвасия в Пелопонес, запуснат и отъждествен с дворците на Микена, видени в техния възход и упадък. Тук, в детските години на поета могат да бъдат открити и основните психологически пластове на поемите, разковничето на личните взаимоотношения в семейството, дори фройдистките комплекси, които по такъв интересен начин оживяват в тези текстове, раждат идеализирания образ на майката Клитемнестра и на един свръхтираничен баща и пр. Откроява се тежкият емоционален заряд на един детски живот, на който е писано по-късно да затъне в болести, разруха и траур. Най-често пространството, в което се произнасят монолозите е затворен дом, разяден от белезите на разруха и гниене, тъждествен с бащиния дом на поета, заобиколен от природата на Лакония, полята край Eвротас, нарязаните “сини хребети” на Тайгет от неговото детство.
За Рицос не е свойствено абстрактното митологизиране, за него митът е важно средство за организиране на повествованието и способ за боравене с историческия и социален материал. Също така за Рицос определящо е гръцкото пространство, в което се източва нишката на мита. Това е пространството, което съхранява историческата памет, което съдържа в сърцевината си културното наследство. Къщите и домовете в него представляват смешение от древни палати и руини, сякаш времето е това на древността, но видяно през неговата историческа перспектива. По такъв начин “статуите не са в музея”, те са вклиняват в живота и едновременно с това са отражения на родовата памет.