Галерия

2

1

От друга страна съществуват журналисти, които са били заплашени в собствената си страна по време на репортаж не само в Гърция, но и в целия свят. Независимо дали върху тях е било упражнено физическо насилие, например са били пребити от бой или убити, или защото са били подложени на друг вид насилие, което често е по-лошо. Това е например опитът журналистът да бъде заглушен чрез непоместването на неговите материали. Това също е насилие.

Как започна поредицата от документални филми „Ександас” (секстант)?

„Ександас” започна през март 2000 като експеримент на една частна телевизия. Навлизахме в ново хилядолетие и управата на телевизията ми възложи да подготвя хрониката на 20-ти век за Гърция. Направих я. Беше с продължителност около два часа и понеже им хареса и имаше добър отзвук в публиката ми казаха „дали ще можеш да правиш по едно такова всеки месец?”. Фразеологията беше точно тази и ми направи голямо впечатление, защото „нещо такова” е много общо описание.

По същото време на мен ми беше омръзнало да работя за новините, особено след като бях работил в чужбина, на военното поле. Осъзнавах, че през ръцете ми преминават съкровища, които не можеха да бъдат използвани подобаващо в новинарските емисии, където репортажите са с продължителност от 1-2 минути. Имах едно отворено предложение за предаване, което бях отправил няколко пъти, но никога не срещнах интерес. Междувременно бях придобил опита, който бе нужен, за да работя в чужбина и бях осъзнал факта, че Гърция не е центърът на вселената. Че важните решения, които засягат живота на всички ни много често се вземат извън границите на страната. Това е нещо, което можем да забележим много отчетливо днес.

Да спомена също, че бях готов да напусна журналистиката няколко години по-рано. По онова време със съпругата ми бяхме започнали да пътуваме в Латинска Америка. Намирахме се в Перу, когато един хотелиер ни предложи да работим в хотела му La casa de mi Abuela в Арекипа. Поискахме да ни даде малко време да обмислим предложението му, да се завърнем в Гърция и след това да му отговорим. След това обаче решихме да не заминем, направиха ми предложението за предаването и така започна този експеримент.

„Ександас” започна като малко растение и продължи да се развива много бързо. Тук трябва да кажа, че хората, които ни подкрепиха не бяха журналистите, а зрителите. По-голямата част от журналистите сме „напоени” с гръцката реалност. Имаше хора, които казваха „за какво ти е да ходиш и да се занимаваш с Аржентина, която пропада икономически. Отиди по-добре да направиш репортаж за гърците в Астория”. Казваха ми, че този проект няма бъдеще.

Интересът на зрителите показа нуждата от това да научим какво става навън. Съществуваха хора, които разбираха, че нищо не е толкова далеч и че всичко се намира до нас. Това бе девизът ни тогава, остава и досега. Защото това, което се случва много далече и на пръв поглед изглежда, че не ни засяга в крайна сметка има значение за нас. През 2003 се връщах от снимките на един документален филм в Ирак и таксиметровият шофьор, който ме взе от летището ме попита къде съм бил. Когато му казах, че се връщам от Ирак реакцията му беше „защо ходите там? Занимайте се с нещата, които се случват тук”. Аз му отговорих, че трябва да го интересува, защото дизелът, който налива в резервоара на таксито си, за да работи е от Ирак и темата го засяга в дадена степен. Така се развиха нещата.

Разкажете ни за международните си отличия.