- Факт е, че в Калабрия през 13-ти век е имало над сто и петдесет манастира, следвали православния типик. С течение на времето обаче гръцката монашеска общност – както в Калабрия, така и в Сицилия - отиват към постепенен упадък. Повечето от тях дори не са знаели гръцки език, малцина са били в състояние да четат гръцкия типик (книга, която излага реда на богослужението на всички дни и празници). От решаващо значение за неговото официално премахване е Трентският събор (1549), който налага латинското богослужение на цялата Католическа църква. Епископията на Бова оказва най-силна съпротива. Там православното богослужение е отменено през 1573-та. Решението е взето от последния православен епископ Юлиос Ставрианос, който е от кипърски произход. След тайно споразумение с митрополита на Реджио и първенците на Бова той приканва властите и народа да присъстват на празнична литургия. Тя е отслужена изцяло на латински на 20 януари 1573, деня на св. Себастиан, чиято памет се почита както от латините, така и от гръцкото православие. Характерно е, че свещеникът отслужил тази литургия, бил порицан от вярващите с такава горчивина, че му било приписано прозвището Юда. През 1579 папа Григорий XIII организира гръцките монаси в Южна Италия в орден, нещо, което от една страна спасява гръцките манастири от пълно западане, но ги прави по-зависими от папската църква, в резултат на което настъпва бързото им латинизиране. Влиянието на Католическата църква, постепенното отстъпление на гръцкия език под напора на латинския и необразоваността на гръцкия клир довеждат до траен упадък на православието през и най-вече към края на 16-ти век. Опити за възстановяване на православното богослужение са правени през 70-те години на двайсети век по инициатива на гръцките и италианските дружества за съхраняване на гръцкия език в Калабрия. Около 1992-та е построен и малък православен храм в Галициано, посветен на Богородица на Гърците (Παναγία των Ελλήνων). Основаването му е продиктувано по-скоро от силна тенденция към „туристизиране” и „гърцизиране” на района, отколкото от религиозните потребности на местното население.
- Забраняването на православния ритуал, по-честите контакти с италианското население, военната повинност, разчупването на строгата ендогамия, образованието, влиянието на средствата за масова информация, както и острото чувство за малоценност, насаждано с години у говорещите гръцки език, водят до постепенния упадък на езика и обичаите. Предразсъдъците и негативните стереотипи, така или иначе, са валидни не само по отношение на гръцкоговорящите, но и на всички калабрийци (и изобщо южняци). В кои села по времето на вашето изследване се говореше все още гръцки език и как са се променили нещата към днешна дата? Например, Галициано, където гръцкият се е съхранил най-жив, е било и най-изолираното и бедно село в целия район.
- През 1983, когато посетих за пръв път този район, всички говореха на „греко” (γκρέκο, така местните жители наричаха езика си) в селата Галициано и Рогуди. Няма да забравя първия ден, когато са събудих в селото и чух отвън пред вратата ми да минават две жени, които разговаряха на висοк глас помежду си, казвайки следните впечатляващи думи: ”пуснал й ръка” (“της έβαλε χέρι”), споменавайки някакъв мъж, който досаждал на една девойка. Израз, употребяван дословно същият във всички части на Гърция. В онези години гръкоговорящи живееха и в Бова Супериоре, както и в крайбрежното селище Бова Марина. Става дума за хора, чийто произход бе от село Рогуди. Забележителна фигура сред тях бе Angelo Maesano (Рогуди,1915- Бова, 2000), известен като Mastr’ Angelo, дълбок познавач на гръцкия език. Докато траеше моето изследване той написа една от най-хубавите песни на калабрийски гръцки – „Ела, ела при мен” («Έλα, έλα μου κοντά»). Имах щастието да присъствам по време на целия процес на композирането на тази прекрасна песен. Срещите ни ставаха в дома на друга една открояваща се личност в гръкоезичната общност - Elisabetta Nucera, която бе водила борба за официалното признаване на езика γκρέκο.
Основните фактори, допринесли за съхраняването на езика в продължение на толкова векове, са били географската изолираност на района, затрудненото общуване с останалия италоезичен свят, затворената земеделско-скотовъдска икономика и неграмотността. Обратно, по-честите контакти с италианско говорящото население, природните бедствия (наводнения и свлачища) и последвалите ги премествания на населенията от планините към равнините, както и по-общите промени (социални, икономически и културни) от шейсетте години насам допринасят за постепенното отстъпление на езика „γκρέκο”. Днес повечето хора са се преселили към крайбрежните центрове, предимно в Кондофури Марина.
По време на моята антропологическа експедиция ценно бе сътрудничеството с моя партньор в онези години, а по-късно и мой съпруг Сотирис Христакис, на когото дължа ценните фотографии на местните хора и обичаи. Като част от илюстрациите към това интервю предоставям правени от него снимки през 80-те години.
- Едно от тези села - Рихуди, е смятано за архитектурен шедьовър и се споменава като христоматиен пример в наръчници и учебници по градоустройство. С какво се отличава това селище?