Най-доброто от GRReporter
flag_bg flag_gr flag_gb

Откъс от романа “Господарят Батистас и останалото” на Костас Монтис

15 Януари 2015 / 15:01:26  GRReporter
7930 прочитания

– Пък да видиш какъв е левент днеска! Същински капитан! Ха излез, де, ще се стопи човекът! Ще се стече като восък от коня, ти казвам. Сърце нямаш ли?

В задевките си девойките сегиз-тогиз скришом подхвърляли и по някое цвете на пътя.

– От твойта Каломира!

Друг път не било едно цветето. Бързо политало и второ, и трето. А татко виквал:

– Стига, кажете й, засипа ме!

Като минело много време, пък мама не излизала на прозореца, останалите я вдигали на ръце и я изнасяли да я покажат.

– Ей я!

Майсторката, добродушна жена, се забавлявала, без да се намесва. Все пак и нейното ежедневие приятно се разнообразявало от идването на влюбения конник. Казвала само:

– Добре, че ни е крайна махалата.

Татко бил с петнайсет години по-голям от мама и баба не можела да се реши.

– Ще я гледам като царица, кира Елени. Не виждаш ли, че вехне в тая беднотия? Ще вземе да ти умре.

– Пепел ти на устата, сине, жив да си ми. Не знам какво да ви правя. Толкоз години разлика. Ми то и църквата няма да разреши.

Вярно, че не разрешавала в такива случаи църквата, но татко още на следващата седмица извадил документ от архиепископията. Занесъл го на майсторката заедно с годежни дарове и везани ръкоделия от Лапитос и тя отишла пак да поговори с кира Елени.

*

По онова време живеехме в Скала – Ларнака, както я пишеха по картите – и трябва да съм бил около четиригодишен в началото на историята, най-малкият от шестте деца, които жужаха из къщата. Бях най-редовният посетител на баба. Изкачвах бавно и тежко като под вода стъпалата, които ме отвеждаха в нейната обител, в уединеното местенце, което сама си бе избрала.

– Харесва ми да съм тъй по-настрана, дъще, по-спокойно ми е – казваше на мама.

– Ами стълбите?

– Шест стъпала са. Ще ги изкачвам полекичка.

Забелязвали ли сте как малките деца стъпват на последното стъпало, с какъв триумф, с каква окончателност удрят краче, сякаш слагат точка, сякаш казват „пристигнахме“? (Точно така, в множествено число, „пристигнахме“. Важно е множественото число.) По-късно много пъти съм пожелавал това някогашно мое пристигане, много пъти съм копнял за него, много пъти съм го търсил в хиляди други случаи, когато стигах и не стигах, когато тръгвах към стаичката на баба, но нямаше стаичка, дори наченки нямаше, и дъх нямах, нито баба, ни приказка да ме очакват (– Баба ли? Коя баба? За първи път чуваме. Приказка ли? Каква приказка? За първи път чуваме. Имате грешка.).

– Здрасти, бабо!

Като да си превзел крепост и да забиваш знамето си на бастиона, като онова „Победихме!“ в Атина, която чака вест и тръпне[1].

Сядахме да ни разкаже за зеленоглавата птица и за миртовото зрънце, да ни изпее песните за Олеандра[2] и за тънкоснагата девойка и властелина:

Горе в горната махала, в горната, че и в оврага

от обич горестна бере душа девойка тънкоснага.

Сядахме да ни разкаже и за „господаря Батистас“. Разбирахме, струва ми се, че й харесва да изравя нови и нови истории за прадядо си, може би защото с тях оживяваха и мигове от времето, когато не е била бедна и не е разчитала изцяло на милосърдието на татко. Пък и ние друго освен разкази за „господаря“ не искахме.

Бях, както споменах, най-редовният посетител на баба, а и най-верният. Братята и сестрите ми порастваха, почваха да трупат отсъствия и един по един преставаха да се отбиват в стаичката, но аз оставах. Шляп, шляп, шляп стъпките по дървената стълба като под вода и шляяяп пристигането и побиването на знамето.

– Здрасти, бабо!

Протягаше ръце да ме прегърне и ми отговаряше с двустишие:

Привет, ушенца неуморни, ушенца ненаситни,

и вам, очички най-обични, очички любопитни.

Понякога казваше само първия стих и ме оставяше да изстрелям втория като в игра на римушки. Или пък подхвърляше една-две думи и спираше, за да добавя аз следващата, после пак така и пак, и пак.

Баба, уви, не ме дочака да порасна и не може да се докаже, че нямаше да изкръшкам като останалите, но начинът, по който съхраних и впоследствие развих спомена за детските си срещи с нея, ясно показва, че поне щеше да мине доста време, преди да й изменя.

Дори се огорчавах и ми ставаше болно, когато след години си спомняхме за баба и се случеше някой от братята или сестрите ми, със самонадеяността на първите познания, да подхвърли ей така, без много да му мисли:

– Увличаше се малко баба.

Не, не се увличаше, въобще не се увличаше. Пък и да се е увличала, какво от това. Дори и сега, най-вече сега, ела, бабо, и преувеличавай, върни се, бабо, и преувеличавай.

Така не ме дочака баба да порасна, така не сварих да порасна, че си отиде още преди любопитството ми да се развие дотам, че да я питам нейно ли бе двустишието, с което отговаряше на поздрава ми.

Бих отишъл и по-далеч:

– Съчинявала ли си и други, бабо?

И вероятно би ми отговорила:

– Не. Едно-единствено съм съчинила. За теб.

*

С времето разказите на баба придобиваха други измерения у мен, преставаха да бъдат ядки и зрънца, поникваха, разрастваха се от само себе си, допълваха се от само себе си, тълкуваха се сами и такива ще се опитам да ги предам.

И така, въведението към господаря Батистас бе случката със сандъка. Баба ще да я е предпочела, защото, от една страна, потвърждаваше славното й минало, а от друга, извеждаше „господаря“ на сцената с такъв апломб, че образът му още от самото начало завладяваше детските ни души.

Един ден господарят забравил сандъка си отворен. Видяла го баба препълнен с искрящи златни лири, уплашила се и хукнала разтреперана да му каже.

– Дядо господарю, сандъкът е отворен!

Господарят спокоен. Подкача я.

– Ами?!

– Да, дядо, истина ти казвам!

– Апачик отворен?

– Апачик. Видят се златните лири.

– Видят се златните лири?!

Категории:
ПОДКРЕПЕТЕ НИ!
Съдържанието на GRReporter достига до вас безплатно 7 дни в седмицата. То се създава от високопрофесионален екип от журналисти, преводачи, фотографи, оператори, софтуерни специалисти, дизайнери. Ако харесвате и следите работата ни, помислете дали да не ни подкрепите финансово със сума, каквато вие изберете.
Subscription
Можете да ни подпомогнете и еднократно:
blog comments powered by Disqus