Галерия

1

Костас Монтис (1914-2004) е един от най-изявените кипърски писатели. Въпреки че работи дълги години като генерален секретар на Кипърската търговска камара и като птрдседател на Кипърската организация за туризъм, развива активна литературна дейност. Автор е на 30 стихосбирки, 5 сборника с разкази, една новела и на романа „Господарят Батистас и останалото”. Носител е на множество награди, сред които Poet Laureate, присъдена от World Academy of Arts. Избран е за член-кореспондент на Гръцката академия на науките и е удостоен със званието почетен доктор на Атинския и на Кипърския университет. През 1999 г. е предложен за Нобелова награда.

Единственият му роман, „Господарят Батистас и останалото”, проследява детството на автора в наглед безсъбитийните години за остров Кипър в началото на 20-и век, но в него умело се преплитат исторически факти от близкото и по-далечното минало на острова, семейни спомени, красиви легенди и народни сказания – всички, предадени в духа на най-доброто от творчеството на обичания кипърски поет. Отличен с първа награда от National Society of Greek Writers of Cyprus, романът е преведен на английски, немски и холандски език. Скоро след излизането му престижното издание World Literature Today го нарежда сред най-забележителните литературни творби в света за 1980 г.

Романът е издаден на български език през 2014 г. от издателство „Егмонт” в превод на Ирена Алексиева.

Може господарят Батистас да не е главният герой на тази история – вече не знам дали изобщо има главен герой, – може, докато го търсех, друго да изплуваше на повърхността, както когато понечим да вземем една череша и се навържат още десет след нея, може именно другото, дето изплуваше, да търсех, може другото да беше важното, а господарят Батистас да бе просто претекст, мой или не знам чий, но във всеки случай той бе, поне привидно, този, който пръв търкулна кълбото, при това с такова упорство.

Познанството ми с него започна с разказите на баба. Колкото смътен и безплътен е споменът ми за нея, толкова живи са у мен приказките й, песните й и най-вече разказите й за „господаря“, чудноватия й прадядо. Разбирам, естествено, защо и как са се запечатали така неизличимо в съзнанието ми, как са се калили и са устояли на времето, но е странно, че помня всичко друго, свързано с баба, освен самата нея, сякаш я е погълнало другото, сякаш се е размила в него и е изчезнала без следа. Чак се страхувам, че няма да я позная, ако се случи някоя неделна утрин на връщане от църквата да мине покрай дома ми заедно с останалите жени (– И баба ти беше с тях. – Баба ми ли? Коя беше?). Също толкова странно е, че никога не съм имал недоумения; упорито ги подминавам всичките и когато си мисля за баба, у мен не възникват никакви въпроси, удовлетворен съм напълно от онова, което виждам, макар да не виждам почти нищо според установената, общоприета представа. (Баба и толкоз.)

Стаята й – малка, с повдигнат под и нисък таван – бе в края на дългия и тесен коридор, там, където свървахме за нашите спални. Колчем влизахме или излизахме, минавахме покрай дървените стъпала отпред и без да виждаме баба, я поздравявахме, както селските жени се прекръстват, когато минават край църква, независимо дали я виждат, или не.

– Добър ден, бабо. Добър вечер, бабо. Лека нощ, бабо. Как си, бабо?

Политаше несъзнателен, спонтанен, често безизразен и разсеян онзи наш поздрав на ъгъла на коридора, каквото и друго да ни занимаваше в момента. И се чуваше немощен и блед отговорът, който в повечето случаи не смогваше да ни догони, защото ей толкоз не се спирахме да го изчакаме. И сякаш идваше от друг свят. Тя, баба, си беше друг свят за нас. Оттук всички ние, оттам – баба.

– Добър ден, чедо. Жив и здрав да си, чедо. Бог и Богородица да те благословят, чедо.

Татко и мама разменяха по някоя приказка повече.

– Как сме, старо?

– Добре ли спа, мамо? Как е кракът?

– Не бери грижа, сине. Добре е днес кракът.

Баба живееше с нас, откакто се помня. Чувствахме я като неразделна част от семейството, макар да се тревожеше, че ни е в тежест. Казваше го на татко и той я хокаше.

– Увесила съм ви се като камък на шия.

– Какви ги говориш, за бога!

Не мога да кажа от чии разкази, нейните или на мама по-късно, знаехме за беднотията, която бе преживяла. И за това как татко ухажвал мама знаехме, дали още тогава, или май после разбрахме (объркват се източниците, датите, преработките ни и добавките). Тръгвал, разправят, от Никозия или пък от родното си село Лапитос на северния бряг на острова и отивал с коня си Хасамбулис чак във Фамагуста, на седемдесет мили разстояние, за да види срамежливата и бледа девойка, която му била легнала на сърце, низвергнатата господарска щерка с големите „пчелоцветни“ очи и венецианското фамилно име.

Минавал покрай шивачницата на майсторката, при която чиракувала. Так, так, так, отеквали копитата по калдаръма. Так, так, так, като сигнал, като серенада („Открехни си, либе, прозорчето, стъкленото още сребърното“, нещо такова).

Ученичките разпознавали това „так-так“ и тичали.

– Момичета, въпросният!

– Моме Каломира, кърпичката!

Посещенията внасяли разнообразие в монотонния им, затворен живот. Скупчвали се на прозореца, скривали се, за да надникнат пак, подвиквали весело:

– Ей, ти! Ей, конниче!

И се прибирали със сподавен смях.

Само Марула не се прибирала, ами оставала да го заговори:

– Тук е. Срам я е от теб и се крие. Какво да те правим? Най-срамежливата мома си избра!

Татко нещо отговарял, а Марула все там. Пък била хубава, като огън била хубава.

– Чу ли я какво му рече? Ще ти го вземе – подкачали другите мама.