Галерия

1

Даже до Фамагуста стига мълвата, та разбунва духовете и там.

– Чухте ли, че тръгва на път негова милост Батистас?

– Че как иначе! Нали е венецианец човекът.

А какви приготовления са само за това негово „завръщане“ в морето! Поръчва си моряшка униформа с барета и ботуши, напълва цял куфар с най-разнообразни дребни дарове за екипажа на гемията и за онези, които ще срещне в Миср, приготвя сандъци с вино, пушена шунка и суджуци, сякаш е тръгнал за Венеция.

– Та да помнят и да разправят. Да остане навеки в морската история!

И ето че най-после настъпва часът.

– Гемията на господаря пристигна!

Батистас прави обичайната си разходка до града да нагледа товаренето на наровете.

– Готов ли си, с’ьор Батистас? Утре отплаваме.

Идва и големият ден. Целият чифлик се събира от ранни зори на пристанището да изпроводи господаря. Самият той пристига с файтона си, облечен с моряшката униформа, и гордо прекосява града под любопитните погледи на сащисаните жители.

– Я виж как се е пременил като капитан!

– Не е с всичкия си май! Вдетинил се е.

Моряците на гемията, макар да се изненадват, макар да не очакват да се яви в капитанска униформа, го посрещат достойно. Строяват се като по команда в една редица и му отдават чест.

– Добре дошъл на галерата си, адмирале!

– Та да помните и да разправяте – отвръща Батистас. – И на вас да ви порасне работата покрай мене!

И така платноходът, натоварен догоре с нарове, бавно отплава сред ръкомахания и развети кърпички.

– Като трудна булка е натежала гемията на господаря! – обажда се някой.

Когато излизат в открито море, капитанът – един зевзек от Родос – вади от чантата си парче плат с две калпаво изрисувани лъвчета и казва:

– Да вдигнем и знамето, а, с’ьор Батистас?

Господарят приема шегата и знамето е вдигнато на средната мачта с бурни възгласи и ръкопляскания. То отначало не вярва на очите си и виси известно време – мнително, боязливо и смачкано, ала после се приспособява към обстоятелствата и заплющява, развявайки весело лъвчетата си на морския бриз (– Защо пък не? – ще да си е рекло. – Какво ли не става на тоя свят.).

За Батистас пътуването е възможност да се откъсне от еднообразието в Свети Мемнон и той решава да му се наслади напълно. Началото е сложено още с обличането на моряшката униформа. На палубата господарят нарежда да отворят сандъка с напитките.

– За здравето на Венеция!

Капитанът знае някаква неаполитанска песен и запява.

– Не ти е за Венеция канцонетата – отбелязва Батистас, доловил името „Наполи“ в текста.

– Много важно! – отвръща островитянинът. – Като няма риба, и ракът е риба!

Веселбата продължава и на следващия ден, чак докато стигат до бурните води на Александрия. Тогава Батистас разбира какво е имал предвид капитанът, като е казал, че морето на Миср не е гьол. Главата му се замайва, почва да му се повръща. Преодолява гордостта си и си го признава.

– Няма страшно, с’ьор Батистас. Първица ти е. Иди да полегнеш.

– Абе то не е от морето, ами от пиенето – отвръща господарят.

Ала колкото и да се мъчи да потисне позивите за повръщане, не успява.

– Не тука – казва му капитанът през смях. – Иди по-натам, та да не те гледа знамето.

*

Друг бабин разказ бе историята за Катинго и магарето й.

Катинго беше бедна стара мома, която се трепеше по хорските къщи да си вади хляба. Никога не се оплакваше и вършеше всичко, което й възложеха. Казваше само:

– Стига да не ме карате дете да кърмя!

Живееше сам-самичка в едно порутено стайче в Долна Вароша. Отличителният й белег беше, че винаги носеше обувки с високи тънки токчета. Никой не знаеше с какви спомени бяха свързани тия токчета, никой нямаше представа как ги е заобичала толкова, нито откъде произтичаше тая нейна страст към тях, но модите идваха и си отиваха, а високите токчета си оставаха, неподвластни и непоклатими – в църквата, на разходка, на работа, навсякъде, даже и вкъщи. Ще рече човек, че не смееше да походи боса, барем колкото да се поразтъпче, да не би случайно да се лиши за малко от токчетата си. Бяха я научили и по къщите, дето работеше, и не я караха да се събува. Можеше да се обиди и да не стъпи повече.

Беше тънка като токчетата на обувките си, толкова слаба и съсухрена, че като нищо можеше да я отвее вятърът, тъй както разпиляваше оскъдната й, рядка коса. И понеже се кълчеше връз токчетата и току се спъваше на някой камък по черния път, хората й измислиха прякора „Кършиснага“.

– Утре сме викнали Кършиснага.

Прякор, разбира се, е малко силно казано, защото едва ли можеше да се нарече истински прякор това словосъчетание, с което никой никога не се бе обръщал към нея на младини и което чак сега получаваше, и то благодарение на високите токчета.

– Кършиснага!

Едва доловимо, закъсняло задоволство се изписваше на повехналото й лице.

Та значи един ден Катинго излязла за билки и докато прекосявала пресъхналото корито на Педиеос, съзряла едно кльощаво, полумъртво магаре. Сигурно някой го бил зарязал там да си умре. Приближила се да го огледа. Ребрата му се брояли, кокалите на хълбоците му сякаш всеки миг щели да пробият кожата и да излязат навън. Дъвчело вяло някакви сухи тръни и постоянно мърдало опашка и уши да гони мухите, които надушили колко е беззащитно и го нападали яростно. Дори кофа вода не му оставил онзи, дето го зарязал – вероятно за да умре по-бързо.

Магарето изобщо не обърнало внимание на Катинго. Едва когато старата мома го погалила, бавно наклонило глава и я погледнало с угаснали, мътни и жални очи. Погледът му се забил като нож в сърцето й.

– Захвърлиха те, а? Не бой се, ще те прибера аз.

И го прибра. Прибра го и му дари цялата обич, която с години таеше в себе си, без да има на кого да отдаде. Хората я гледаха как го води, такова едно кльощаво, и се смееха: