Най-доброто от GRReporter
flag_bg flag_gr flag_gb

Откъс от романа “Господарят Батистас и останалото” на Костас Монтис

15 Януари 2015 / 15:01:26  GRReporter
7929 прочитания

– Да, дядо господарю, с очите си ги видях. Тичай!

– Добре, отивам.

– Искаш ли да тичам аз по-напред?

– Не, няма да тичаш напред. Нито ще се разтреперваш.

Защо всъщност треперела? Ако можела да разбере, щял да й каже никога да не позволява на златните лири да виждат как някой трепери зарад тях, че го взимат на подбив и се възгордяват. (– Успокой се първо.)

Хванал я за ръка.

(– Да вървим.)

Сандъкът наистина бил апачик отворен и показвал златото си на слънцето, което изпълвало стаята, показвал слънцето на златото си.

– Това е слънцето, за което ви говорех. Това е златото, което иска да се мери с теб.

Една пчеличка влязла в сандъка, повъртяла се, пожужала и си тръгнала невъзмутима.

– Донеси си стомничката – казал господарят на баба.

Загребал с шепи от златните лири, сякаш били камъчета по морския бряг, и я напълнил.

– Ама съвсем догоре ли, бабо?

– Съвсем догоре.

Сигурно искал да й каже:

– За да не им трепериш. И слушай, не искам да ги пръснеш за дрънкулки и гердани, не ща да ги носиш на гривни и пръстени, че да мърсят ръчичките ти. Видя ли как им обърна гръб пчелата?

Казал й друго:

– Ако не беше отворен сандъкът, кога щяха да видят златните лири пчела да жужи?

Такива приказки не били за бабините уши. Грабнала тя стомничката, скрила я под престилката си и хукнала презглава, сякаш я било страх, че може друг акъл да му дойде на дядо. Прекосила чифлика като подгонена, отишла до едно скришно място край оградата, изкопала дупка и заровила стомничката в земята.

– Не те ли пита после господарят какво си направила със златните лири?

– Не, никога. Ще рече човек, че ги е забравил.

И да ги е забравил господарят, баба не ги забравяла и всеки ден се усамотявала с часове в скривалището си.

– Къде беше пак? – питали.

– На разходка из чифлика.

Ние, въпреки че не знаехме какво точно означават парите, освен че могат да се разменят за разни неща в бакалията и в сладкарницата, разбирахме много добре значението на златото и златните лири, защото бяха неделима част от приказките и техните внушения и ни омайваха. От чисто злато били портите на двореца, златни блестели чиниите и приборите на самодивите, от златна кана пиел вино принцът, със златно ветрило му веели дойките, в златно легло спял, златна ябълка държала Олеандра и си играела (Наистина защо така лекомислено ни превъзнасят златото в приказките? Дали пък не сме се повлияли?).

– Ако си искала, могла си принцеса да станеш, бабо – казах.

Братята и сестрите ми прихнаха да се смеят.

– Ами поне Олеандра? – държах си аз на своето.

Пак смях.

Баба ни описваше дома на господаря насред необятна градина в Свети Мемнон на четири мили от Фамагуста и градеше в съзнанието ни палати като ония, които по-късно срещнах в приказките от Севера, когато – голям вече – започнах да чета.

Разказваше ни и за увисналите му мустаци, за черната руска гугла, за кадифената антерия с дебелата златна верижка. За думите му – оскъдни, остри и тежки като олово, което пада във водата и потъва.

Твърдеше, че никога не го е виждала да се усмихва, дори когато – от време на време – идвал приятелят му Бенедуци от Скала. Бил единственият му приятел, висок и слаб старец с избледнели сини очи, който, за разлика от господаря, се смеел и на най-малкото. Оставал няколко дни в селото, затваряли се двамата с часове, поръчвали едно след друго кафета, тютюн, вода и въглени за наргилетата – наргилетата с велурените маркучи и маргаритките по стъклото – или излизали на дълги разходки из чифлика. Друг приятел господарят нямал.

Във Фамагуста се появявал за първи път през октомври, когато започвал износът на нарове за Миср и Берута[3]. Оглеждали го тогава във файтона като особено явление.

– Батистас!

По него разбирали, че е започнало товаренето на наровете.

– Мина Батистас. Ще да е дошла гемия.

Прекосявал бързо пазара, без много-много да поздравява, сякаш потънал в мисли. Всъщност истината е, че знаел само малцината, с които имал вземане-даване.

Отивал право на пристанището и се качвал на гемиите да се разговори с гемиджиите – гърци и араби, които познавал почти до един и често канел в чифлика.

Кой знае – питах се с известна доза романтика, когато започнах да проучвам Батистас и да изследвам венецианския му произход, – какво ли се е събуждало у него при тези срещи, кое ли забравено море, кръстосвано нявга от предците му, коя ли древна Венеция е извиквала в подсъзнанието му това общуване, което отивало по-далеч, отколкото било нужно, за да се натоварят наровете.

Представях си разни реплики:

– Хубава работа! Че ти на това пътуване ли му викаш, капитане? Ей къде е Миср. Два разкрача гьол, шепа море. Да рече човек, ще го преплува. Пък иди по-далеч, де!

Или:

– Бактисаха трюмовете ти от нар, капитане. Дай им някоя по-харна стока да им се възрадват душичките.

Или пък:

– Върви ли тримачтовата галера, капитане?

Гемиджиите приемат закачките с усмивка и отговарят в същия дух:

– Не е галера, хаваджа[4] Батистас. Шхуна е. Не ги познаваш добре лодките. Забравил си ги.

– Не са гьол водите на Миср, с’ьор Батистас, пък ако и да са една шепа. Ела с нас някой път и пак ще си говорим. Какво си пуснал корени като нар на сушата! Тръгваш ли?

И наистина тръгва господарят за Миср.

– Дадено, капитане! Със следващия курс идвам и аз, та да се издуят платната ти!

И понеже за първи път ще пътува, цял месец подготвя макар и краткотрайното си завръщане в морето, от което преди векове са дошли като завоеватели неговите предци. Цял един месец в чифлика се говори само за пътуването му.

– Какво ще прави господарят в Миср?

– Кой знае? Сигурно работа има.

– Каква работа? Наровете ли ще си разтоварва?

Категории:
ПОДКРЕПЕТЕ НИ!
Съдържанието на GRReporter достига до вас безплатно 7 дни в седмицата. То се създава от високопрофесионален екип от журналисти, преводачи, фотографи, оператори, софтуерни специалисти, дизайнери. Ако харесвате и следите работата ни, помислете дали да не ни подкрепите финансово със сума, каквато вие изберете.
Subscription
Можете да ни подпомогнете и еднократно:
blog comments powered by Disqus