Галерия

1

• Гергана Панайотова – 4 клас на Българско училище „Васил Левски”, Саарбрюкен, Германия;
• Микаела Колева – 9 клас на Българско неделно училище „Свети Седмочисленици”, Тарагона, Испания;
• Анита Шасова – 7 клас на Българско неделно училище „Св. Св. Кирил и Методий” гр. Атина, Гърция.

Гергана Панайотова участва с есе:

Когато чуя името на моята родна страна България, си представям лъвчето. Лъв, който събира в себе си и пази всички традиции и обичаи на нашия народ. Лъвът, който няма да съзрете нийде по света. Пази зелените гори и сините води. За тези красоти може да се изпише много, но аз ще разкажа само за моите любими места.

Ще започна с любимия ми град Ямбол, разположен в топлата Горнотракийска низина. Всеки път обръщам внимание на старите сгради, запазили се през годините и всеки път откривам по нещо ново. Впечатлява ме Безистена, гордо издигнат в центъра на града. Искрено се забавляваме с приятели и сестричката ми в големия градски парк, на входа на който ни посреща чичко със сладоледена количка. Най-вкусния сладолед, който съм опитвала, е при него.

Когато се прибираме в Ямбол, задължително отсядаме при баба на село, което носи името Роза. И как му подхожда това име. С влизането в селото те приветстват градинките по тротоарите, в които има засети розови храсти. След това те посрещат приятелите, близките и съседите. По усмихнатите им лица се чете уюта и спокойствието на този прекрасен край. Нямам търпение да отскоча до близкия магазин или да отида с приятелите ми в центъра и то сама – знам, че нищо лошо не може да ме споходи. В училищния двор на селото преминават весели дните ми. В читалището и на сцената показваме традициите и отбелязваме всички български празници. Много е вълнуващо, защото публиката ни аплодира силно. Вечер, когато се прибираме по домовете си, още от двора усещам мириса на бабината гозба. Задължително на масата ще има топла и вкусна баница и айрян. Незаменими вкусотии, на които и сега усещам вкуса.

С трепет мога да разкажа и за родния ми град София. В света на модерното и големите сгради се намира и нашият апартамент. Харесват ми разходките в парка, излетите до Витоша. Тази планина, която те прегръща със зеленина и прохлада през летните, горещи дни. Дългите разходки по течението на Драгалевската река, барбекюто, което си приготвяме. Чистият въздух и лекотата, която усещам, винаги ме кара да настоявам пред родителите ми да се връщам отново и отново на това място.

Щастлива съм, че познавам България. Щастлива съм, че съм българка. И тези картини на щастието изпълват дните ми, колкото и далеч да се намирам от Родината.

Микаела Колева също ни е изпратила прекрасно есе:

Не от малко години моето семейство и аз живеем в чужбина. Даже аз съм изживяла повечето от живота си в Испания, но това в никакъв случай не означава, че съм забравила родината си. Всъщност, няма ден, в който да не си спомням за България. Винаги има нещо – телевизията, снимките закачени на стената ми или самите разговори на българска реч в къщи – които ми напомнят за нея.

Наскоро бях на екскурзия в Полша. Там ми направи впечатление, че всичко ми напомняше за България. Почти всички хора живееха в къщи със свой собствен двор, което ми заприлича на българските села. На семейството, с което живях онази седмица, им стана много интересно, че когато си говореха между тях, аз изведнъж повтарях нещо, което те бяха казали. Бяха изумени как ги разбирах, и то беше благодарение на българския език. И ми казваха „Стига си се мъчила на английски, а ни говори на български и по-лесно ще се разберем”. Тогава много се зарадвах, че има хора на света, които по някакъв начин уважават България. Дори и миризмата там ми напомняше на студените български зимни нощи. Тази държава ми се стори двойница на нашата страна и може би заради това ми стана любима.

Дори и в училище, където е пълно с испанци, винаги излиза нещо, което да ме накара да се замисля за родината си. Когато учителят по история разказваше за войните, някога споменаваше и за България. Знам, че войните не са нещо, за което можем да се гордеем, но нямаше как да не се усмихна, когато всичките ми съученици се обръщаха към мен, когато думата „България“ биваше произнесена.

Няма значение колко години живея извън България, аз се чувствам напълно българка и се гордея с това. И знам че, колкото и далеч да съм била, колкото и време да съм отсъствала, България винаги ще ме приеме с отворени ръце.

И винаги се питам, ако не бяхме дошли в Испания, ако бяхме останали в България, какво щеше да стане? Какъв би бил животът ми? Но това са въпроси без отговор, защото колкото и да искам да разбера, никога не бих могла да знам. Само остават мечтите и мислите преди да заспя, за да изградя най-истинския български живот, който бих могла да имам.

И всеки път, когато мисля за България, си казвам: „Труди се момиче, та да покажеш на какво сме способни българите и всички да видят колко сме достойни“.

Третата поощрена участничка е Анита Шасова с нейното есе: