Галерия

1

Сутрин е. Станах, както винаги, обикновен ден. Измих се, закусих и започнах да се оправям за училище. Излязох от къщи и пред мен се разкри новият свят, по-точно аз съм новата тук. Първи ден в училище. В град, по-скоро страна, която бе нова за мен. Не мога да възприема, че смених местоположението си. Започнах нов живот. В много по-сив и мрачен град. В по-различна страна от моята. Тук всичко е шумно, сиво, високи сгради и страшно движение. Непознати хора, непознат живот и най-вече непознат език. Стигнах в новото училище, с нови деца и учители. Толкова по- различно е! Ах, как ми липсва родината! Такава носталгия, такава тъга!                                                

Ето мина годината. Почти завършихме.                                                                                      

Днес нямахме уроци, беше ден за веселие, е поне за някои хора. Аз прекарах времето си с моите съучениците, докато в един момент влязохме в една зала, в която всички танцуваха. Припомниха ми за нас, за всички тези, които изоставих в България. Как ние се забавлявахме неспирно...

Всичко, което за мен е България, вече е далеч. На хиляди километри. Ах, как ми се иска всичко това да беше един сън!

Какво за мен е страната, в която съм се родила? Трудно е да се отговори. Искам да кажа, че за мен България е не само белязана на картата на света, тя ще остане завинаги в сърцето ми. Език така омаен, творби от велики поети, изпълнени с чувства, толкова красиви картини от нашите художници. Едно от големите имена в българската живопис – Владимир Димитров Майстора и картината му за момичето с ябълките. Всички, които са се опитали да опишат нейната красота, са го постигнали много трудно. Няма думи и картини, с които да покажеш какво значи за теб България. Нашата древна история, чрез която сме се доказали като държава с борбен дух. Тази така богата култура. Нашите народни танци, гледани по цял свят. Забележителности, колкото искаш, от 7-те Рилски езера до нос Калиакра. Всеки един българин може да опише родината, но със сигурност не знае как, няма думи за това.

Със стихотворенията на нашите поети можеш да разбереш какво означава България за тях. Иван Вазов защитава нашия език, чрез красивото му стихотворение „Българският език” – „Език свещен на моите деди език на мъки, стонове вековни, език на тая, дето ни роди за радост не – за ядове отровни”. Христо Ботев в поемата „На прощаване” разкрива своята жертвоготовност и патриотизъм – „кат си ме, майко, родила със сърце мъжко, юнашко, та сърце, майко, не трае да гледа турчин, че бесней над бащино ми огнище”.

Сега, далеч от родното място, разбирам, че не е срамно да си българин. Та ние сме един от най-умните народи по света. Кой си мислите е изобретил най-ползваното от поколенията устройство – да, точно така – Джон Атанасов изобрети компютъра. Може би ние сме народ с най-много таланти. Ние можем да постигнем всичко, дори и в родината, можем да бъдем това, което си пожелаем. Стига ни воля и кураж да се изправим пред тези, които ни се подиграват. Ние сме българи и трябва да се гордеем с това.

Заслепението и глупостта на сънародниците му принуждават Паисий да възкликне:

„О, неразумни юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш и не говориш на своя език!”.

Честито на наградените! Благодарим на всички деца, които са положили много труд и участваха в литературния конкурс! Поздравяваме всички учители, родители и радетели за запазване на българското самосъзнание в българките общности в чужбина!