Галерия

1

Малко би било да се каже за образа му, колко беше озарен от красота, тъй като по него се четеше изражението на един изключителен дух; какво ведро чело, украсено от изящни коси в кестеняв цвят: леки, накъдрени, подредени с онова изкуство, което прикрива изкуството, имитирайки благоразположена природа! Как извръщаше очи! Те имаха синия цвят на небето, от което сякаш е произходът им. Зъбите, и по форма, и по цвят, и по блясък, приличаха на бисери: но страните му твърде недоловимо се обагряха едва в цвета на бледа роза. Шията, която той имаше навика да държи непокрита, когато приличието го позволява, изглеждаше изваяна и беше снежнобяла. Красиви като произведение на изкуството бяха ръцете му. По физиономия изглеждаше спокоен като морска вълна в хубаво пролетно утро: но като нея внезапно ставаше бурен и страховит, ако някаква страст (каква ти страст!), ако някоя мисъл, някоя дума смутеше душата му. Тогава погледът му изгубваше всякаква доброта и изпускаше такива искри, че мъчно можеше да бъде наблюдаван. Не би могъл да предположиш, че е възможна толкова бърза промяна, но нямаше как да не признаеш, че естественото състояние на душата му е бурното. Осанката му нямаше несъвършенства, особено за онези, които смятаха по-скоро за качество, отколкото за недостатък лекото и бавно поклащане на тялото, когато влизаше в някое помещение – което обаче съвсем не те изкушаваше да се питаш за причината. И без това трудно би я открил, тъй като той носеше толкова дълги дрехи, че би му завидяла и птицата на Юнона[1]. Не е бил виждан от никого да ходи по улиците на Венеция, нито пък по безгрижното крайбрежие на Брента, където също прекарваше по няколко седмици от лятото: и дори има такива, които твърдят как той никога не бил виждал освен през прозореца чудния площад „Сан Марко”: толкова бил силен стремежът му да не се покаже несъвършен в нито една част от външния си вид! Аз обаче съм на мнение, че напротив, многократно му се е наслаждавал, но в късни и усамотени часове и когато великолепните здания, които го заобикалят, осветени от нежната и благоприятна лунна светлина, изглеждат хиляди пъти по-красиви. Това, което един ден му харесваше много, на следващия го отегчаваше: и макар да изглеждаше постоянен в поддържането на някои навици, то не беше за друго, а заради дълбокото безразличие и даже презрение, с което се отнасяше към тях: каквито и да бяха, не заслужаваха да си прави труда да се занимава. Сърцето му беше крайно чувствително и прекалено се оставяше да го ръководи симпатията: но въображението му го повличаше и разваляше всичко. Вярваше на предчувствия и му правеше удоволствие да си припомня, че това вярване го обединява с Наполеон. Изглежда колкото е било подхранвано интелектуалното му възпитание, толкова е било занемарявано моралното и не е признавал и зачитал друга воля освен своята. Въпреки това кой би повярвал, че той притежаваше постоянна и почти детинска плахост, за която се появяваха така очевидни свидетелства, че го потвърждаваха независимо от негодуванието при мисълта да се свърже лорд Байрон с едно чувство, което прилича на скромност? При съзнанието, което той имаше, че където и да се появи, всички погледи се насочват към него и всички устни, особено женските, се разтварят да кажат: „ето го, ето лорд Байрон”, той естествено трябва да се е чувствал като театрален герой, длъжен да представлява и да дава отчет – няма да кажа пред другите, защото това слабо го вълнуваше, а пред себе си за всяко свое движение, за всяка своя дума. Това му причиняваше чувство на безпокойство, за което всеки ясно си даваше сметка. Той казваше по един повод (който през 1814 година беше в устата на всички), че „светът не си струва нито труда да бъде завладян, нито съжалението да бъде изгубен”: които думи (ако изобщо стойността на едно изказване може да се приравнява с тази на много и велики дела) представят мисълта и чувствителността на Байрон почти като по-колосална и изключителна от тази на човека, станал повод за разговора. Няма да казвам нищо за качествата му на поет, относно които считам за сполучливи съдници само неговите съграждани. Те твърдят, че той е оставил огромна празнина в британската литература, че в своите съчинения е засегнал всички теми и докоснал всички струни на божествената арфа, изтръгвайки ту най-нежните, ту най-пламенните звуци, които могат да бъдат чути. В стихоплетството обичаше да бъде вдъхновяван, така да се каже, от самия въздух на местата, по които са се случили или събитията, които е искал да опише, или ситуациите, които е искал да обрисува; макар паметта му да беше много силна, а въображението развихрено и богато. Чувала съм да го сравняват с Шекспир и да го поставят като Гарик[2] между музата на смеха и тази на плача: независимо че доста по-често и с повече лекота и успех той се доближаваше до втората. Стиховете, които често диктуваше на един дъх, бяха равносилни на менителници, плащани на приносителя от неговия издател; и няма съмнение, че с излизането на негово произведение, в колкото и много бройки да беше изданието, то се изчерпваше докрай в същия ден. Бил е обвиняван, че често е изобразявал, вероятно без да забележи, себе си у своите герои: обвинение, от което по-скоро е опитвал, отколкото успявал да се защити. На деветнайсетгодишна възраст, казват, литературната му репутация вече била колосална. Векът го връхлетя и обви в своя буреносен облак. Манията на така наречените либерални възгледи (прилагателно, което всеки тълкува според своето въображение и в това се състои цялото му очарование) в никой друг ум не е пускала по-дълбоки корени. Достатъчно е да се спомене, че бидейки лорд и пер на свободната Англия, се считаше за роб. Би му се искало да е живял при едно идеално, поетическо управление, като забравя, че Платон, макар и по случайност сам най-големият поет, с когото може да се похвали политиката, изключва всички поети от своята Държава. Гимнастическите му упражнения бяха ту ожесточени, ту почти никакви.