Тялото му, както и духът, на драго сърце се огъваше пред всяко негово желание. Прекара цяла една зима, като излизаше от къщи сутрин само за да отиде до островчето на арменците[3] (разположено насред спокойната лагуна, а от Венеция не по-далеч от половин левга), за да постои при начетените и гостолюбиви монаси и да научи извънредно трудния им език, а вечер, отново на своята тъмна на цвят гондолка, отиваше само за няколко часа сред хора. През една друга зима, колкото и силно да бушуваха водите на лагуната, се виждаше как я преминава, акостира на най-близката суша и изморява поне два коня от препускане. Не са го чули да произнася дума на френски, макар да владееше перфектно този език. Мразеше нацията и съвременната й литература: така както не ценеше и съвременната италианска литература, в която, казваше, имало само едно име сред живите; омаловажаване, не знам дали да кажа невярно, или по-скоро смехотворно и обидно. Гласът му беше мек и много нюансиран. Говореше с голямо спокойствие, ако не му противоречат, но се обръщаше на драго сърце повече към съседа си, отколкото към цялата компания. Задоволяваше се с нищожно количество храна и предпочиташе рибата пред месото поради оригиналната причина, че то – по думите му, го правело свиреп. Не обичаше да гледа жени да се хранят и причината за това негово странно отвращение трябва да се търси в постоянния страх да не се накърни онова разбиране за съвършенство и дори за почти божествена природа, която той обичаше да им приписва. Понеже винаги им е бил подвластен, изглежда самото му самолюбие е обичало да намира подслон в мисълта за тяхното превъзходство: чувство, което той умееше – един Господ знае как! – да съчетава с презрението, което постепенно после почти за отпускане на душата демонстрираше към тях. Само че противоречията не бива да будят изненада в характери като този на лорд Байрон: и освен това кой не знае, че робът винаги мрази своя владетел? Без да има някоя Херо[4], която да го очаква на отсрещния бряг, той премина Хелеспонт с плуване заради едничкото желание да прекрати спора, дали е възможно, или невъзможно да бъде преплуван. И чистите води на Тахо, леки и именно затова крайно опасни, той премина по същия начин там, където реката е най-широка; начинание, с което се гордееше повече, отколкото с първото. И за да продължа темата, ще кажа как са го видели да си тръгва от една сграда, разположена на Канал Гранде, и вместо да се качи на своята малка гондола, да се хвърля с дрехите във водата и да се прибира с плуване в хотела. А на следващата вечер, за да избегне опасността, на която се бил изложил предишната – да бъде наранен от дебелите гребла на гондолиерите, които превозват в бързи лодчици своите господари – като човек, нехаещ за препятствията, е бил видян да преминава същия канал, плувайки с дясната ръка и с високо вдигната факла в лявата, за да се осветява. И не може да се преразкаже какво било учудването при вида на тъй необичайния плувец от страна на мирните гондолиери, които, облегнати на кърмата на своите гондоли, припявайки красивите мелодии за Ерминия и Русокоската[5], очаквали бдителните петли да поздравят утрото: час, в който през лятото се прибират у дома след нощни скитания венецианските дами. Към слугите си, от които не изискваше почти нищо, беше щедър, добър, приветлив. Измежду тях водеше винаги със себе си един стар прислужник, защото, казваше, той бил присъствал на раждането му. Лорд Байрон мразеше своите сънародници, но само защото знаеше, че не го одобряват като морал. Англичаните, строги блюстители на семейните задължения, не можеха да му простят, че е забравил и дори потъпкал основните сред тях: така че нито той обичаше да ги среща, нито те самите, особено в компанията на жените си, обичаха да се запознават с него. Голямо у всички обаче беше желанието да го видят; и по-специално дамите, които се осмеляваха да го погледнат само скришом, си казваха тихо… колко жалко! Ако обаче някой негов съгражданин с висок сан и високо реноме пръв проявеше любезност, той оставаше видимо поласкан и изпитваше върховно удоволствие да общува с него. Изглежда че за раната, която стоеше все отворена в кървящото му сърце, подобни облекчения бяха като капки живителен балсам, които му носеха утеха. Говорейки за брака си, тема деликатна, но въпреки това приветствана от него, ако бъде подхваната от страна на приятел, се разстройваше видимо и твърдеше, че той е невинната причина за всяка негова грешка, за всяка негова беда. За съпругата си говореше с голямо уважение и обич. Казваше, че тя е превъзходна дама, отличаваща се с качествата на сърцето и характера, и отдаваше изцяло на себе си вината за горчивата им раздяла. Е, дали подобни приказки са били диктувани от правдивост или от суета? Не напомнят ли те онези думи на Юлий, че жената на Цезар не трябва дори да бъде подозирана? Каква суета има в тези Цезарови думи! Но по суета лорд Байрон не отстъпваше на никого. За дъщеричката си, за скъпата си Ада говореше с много умиление и сякаш му доставяше удоволствие да прави жертва, като я оставя на майка й за утеха. Огромната омраза, която изпитваше към тъща си и към подобната на Евриклея лейди Байрон, две жени, които обвиняваше в голям принос за отдалечаването й от себе си, показваше видимо колко страда от това: независимо от някои солени шеги по неин адрес, които се срещат в писанията му, продиктувани по-скоро от озлобление, отколкото от безразличие. Нравът му беше така раздразнителен и нетърпящ критика, че е бил чут да казва от една дама, която дръзнала да разкритикува един негов стих, как би я удавил в океана; все едно венецианската лагуна не му се виждала достатъчно дълбока. Щом дочуеше, че този или онзи се кани да превежда негови стихове, пребледняваше и почти се разтреперваше от страх, че преводачът няма да е подобаващ.