Първата азбука – глаголическата – била подходяща да изразява всички звуци в славянския език и съответствала на фонетичните особености на различните диалекти. Константин-Кирил Философ създава азбука с 38 букви, тоест по една буква за всеки звук от славянския говор. Глаголическата писменост не наподобява нито една друга позната азбука. Изследванията днес приемат, че става дума за оригинално изобретение. Очевидната прилика на буквоподобните символи на глаголическата писменост със символите, използвани от алхимиците на онова време, както и от други „мистични” и „апокрифни” писмени знаци, е източник на големи противоречия.
     Кирилицата, която почива върху главните букви на гръцката азбука, и няма никаква - дори визуална - връзка с глаголицата, се е развила вероятно в Преславската книжовна школа в Североизточна България. Тази теория е подкрепяна и от факта, че кирилицата е заменила почти изцяло глаголицата в този район в края на десети век, докато Охридската книжовна школа продължава да използва глаголицата до дванайсети век. Ако приемем, както мнозина смятат, че създаването на азбуката е представлявало най-голямото постижение на Константин-Кирил Философ, как би трябвало да обясним бързото й отхвърляне и заместване?
Една от причините за заменянето с азбуката, която и до днес представлява графичната система, използвана от част от славянския свят, както и от доста азиатски народи, се смята, че са нейното опростяване и по-голяма лекота на използването й. Съжалявам обаче, когато установявам, че някои славянски народи, предимно централноевропейски, са пожертвали една богата и добре структурирана азбука на олтара на тяхната латинизация. От glagolica преминаваме към cirilica, а след това към latinica. Какво ли следва, впрочем?    
- Занимавали сте се с изследване на талисманите и амулетите от късната античност и  особено на начина, по който те са били съхранени и трансформирани от ранните християнски общества. За 2016-2017 година в сътрудничество с проф. Christopher Faraone от университета в Чикаго, подготвяте реализирането на нов международен конгрес на тема „Магически гравирани камъни от късната античност и византийския период”. Желанието ви е изложбата да бъде осъществена в Солун и конкретно в Музея за византийска култура?
- Заниманията ми с „магическия” свят на амулетите започнаха преди петнайсетина години и ще продължи още дълго да ме занимава. Както докторската ми дисертация, така и множество мои статии и дейности, имат като обект на изследване талисманите и особено диахроничната невъзможност на човека да се справи с „двамата властелини на живота – Страха и Надеждата”, както много уместно казва Лукианос през втори век сл. Хр.
Конкретният конгрес представлява институция, която се реализира през определен интервал в различни градове на света. На конгреса в Лондон през 2006, където се озовах, имах щастието да се запозная лично с всички големи имена в тази научна област и най-важното да бъда приет в техните среди. Със своето уникално отношение те ме накараха да се почувствам „значим”. Аз бях единственият гръцки учен (и продължавам да съм), който се занимава с конкретната тема, изследвайки я и с през погледа на византолог. Също така, бях най-младият от всички, нещо, което ги накара да ме прегърнат и „осиновят”.
     Седем от тези водещи учени – изследователи – професори  ми оказаха честта да напишат предговори към изданието на книгата ми: „Хранител: амулетите в късната античност”. Всеки път, когато искам да се почувствам по-добре, прочитам предговорите, които те са ми посветили. Виждам с каква простота, непосредственост и алтруизъм те ме поставят редом със самите тях, и често пъти - признавам, не мога да сдържа сълзите си, както когато професор Питър Браун писа „че става дума за изследване, което ще ни съпровожда години напред!!!”.
Както разбирате, говорим за сюрреалистични ситуации за един гръцки учен, който е научил, че за да получи дори минималното ще трябва най-напред даде от себе си максималното.         
Естествено, моето желание е, както конгресът, така и експозицията, която ще го съпровожда, да бъдат осъществени в Солун и конкретно в Музея за византийска култура, но за жалост това не зависи от мен. Музеите в Гърция работят като обикновени държавни учреждения и окончателните решения се взимат изключително от съответните ръководства. Трудностите не се изчерпват с идеите и тяхното реализиране, а основно са свързани с начина, по който те биват приемани от съответното ръководство, което обикновено не е представено от най-добрия научен потенциал, а от най-умело партийно използваемия човешки ресурс. Разбира се, това мое мнение не е обобщаващо. Винаги и във всичко ще има пролука през която ще нахлува светлина. Съществували са и винаги ще съществуват хора, които ще изберат да вземат от жертвените олтари на миналото огъня, а не пепелта. На тях се уповавам.
През 2005-та година Μузеят за византийска култура бе удостоен с наградата за най-добър музей в Европа, отличие, с което до момента не е успял да се сдобие нито един друг гръцки музей.  Успехът не принадлежи само на един, а е плод на колективното усилие на всички, които работят в него, от всички дисциплини. Част от този екип бях и аз, факт, който ме кара да чувствам горд и вече е вписан в биографията ми със златни букви. В продължение на много години ние бяхме задружна група, която си сътрудничеше в дух на съгласие и колегиалност, така както ни бе научила първата директорка на музея незабравимата Евтихия Куркутиду-Николаиду, истинска втора майка за мнозина от нас.