Галерия

3

2

1

    Как се разви през годините връзката ти с киното? Имаше ли след това шанса да участваш и в други големи продукции?
    Да, разбира се. Аз започнах много рано в България. След „Пътят към София” снимах още няколко неща, един филм на големия ни режисьор Вили Цанков, също един филм на Васил Мирчев и на практика ...а, втория филм на Николай Масченко беше „Братя Карастоянови”, също една трагична епопея около Септемврийското въстание. След това се омъжих и се роди дъщеря ми и малко се спрях за известно време. Насила се спрях, за да може да съм с нея през първите четири години и после постепенно започнах пак да приемам ангажименти, от които първият беше един немско-български уестърн, което звучи странно. Беше за източно-германската телевизия. Снимахме в Потсдам и в България. Става въпрос за една мексиканска история и то един важен момент от историята на Мексико – възставането срещу френското владичество в Мексико и играех дъщерята на единия от кандидатите за президент от местните хора. Бях една такава много силна и фатална жена. Имахме многи сцени на кон... а там бяхме няколко български актьори с няколко немски актьори и с големия Гойко Митич, Джоко Росич и Кольо Дончев, който го загубихме много скоро, много добър български актьор. Бяха две големи серии за немската телевизия и за българската разбира се, беше копродукция.   
    На следващата година беше дебюта ми в Италия и то с един фикшън сериал от 13 серии за канала Рай 1, на един италиански режисьор, на когото ме представи един  мой любим български телевизионен режисьор, който вече също не е жив – Светозар Атанасов. Та той ме повика и каза, че започват едни снимки и ела да те представя на колегата, защото българинът беше втори режисьор. И така италианецът реши, че съм много подходяща за една от главните роли. Това ми беше дебюта в Италия. Серията се казваше „Златни години” – 13 серии за Рай 1 и за БНТ.
    И оттам нататък започнах да снимам предимно за кино, също и някои други фикшъни и след време дойде „Октопод 7”. Общо са 10 сериите за „Октопод”. За първи път там се появи Стефан Данаилов, с който си пратнирах и Рало Боба, който замести Микеле Плачидо, тъй като героят на Плачидо умира и идва нов комисар. И това беше официалният дебют на Рало Боба не само в Октопод, но въобще в Италия. Той се превърна в един чудесен актьоор вече, един от най-добрите млади актьори в Италия. След това последваха мои други ангажименти с Лина Верт Мюлер, освен Уили Перели, който е на „Октопод”.
    После дойде сътрудничеството с големия автор в италианското кино Пупи Авати, с който вече имам четири филми и така нещата тръгнаха. Но държа да кажа, че никога на съм разчитала до този момент на външността си и винаги съм искала труда ми да говори за мен, а не познанствата ми с някого. Особено сега в Италия, ако познаваш някой политик, много ще ти върви. То и в България е така. За съжаление. Аз не отидох в тази посока. Казвам „за съжаление”, защото нещата отидоха в тази посока и даже  девалвира името „актьор”. Моите колеги – аз мога да кажа истинските актьори, актриси, много страдаме, защото се навъдиха всякакви хора, които се самоназоваха актьори, обаче вършат съвсем други неща и това девалвира професията.

    Каква е разликата между истинския и девалвирания актьор?
    Да има вътре в себе си страстта и обичта към професията. Както  казах на дъщеря никой не ми беше казал да си науча няколко момолога наизуст и когато Машченко ми каза „кажи ми нещо”, му казах писмото на Татяна до Онегин на руски. Аз не знаех, че ще ми трябва. Просто си се бях подготвила и ми харесваше да ги правя тези неща. Освен това човек учи или Театрална академия или Киноакадемия или някъде другаде и се усъвършенства, прави курсове. Самият той вътре в себе си израства.
    Докато сега какво става. Този феномен тръгна от Италия, България обикновено имитира негативните стъпки на някои страни в различни сектори, но това е дълъг разговор. Но защо се девалвира? Защото се появяват същества, които се събуждат и казват „аз ще бъда актриса или актьор и той ще ме уреди”. Този той е някой ръководител на някоя телевизия, важна личност, политик. След това се стигна до момент, в който вече актьорската професия вече не ги удовлетворяваше тези момичета и започнаха да казват „аз искам да стана министър”, защото това е положението. Те виждат какво става. Особено е тежък този момент за културата. И това ме разочарова.
    Ние всъщност разчитахме, че това дясно правителство ще съумее да управлява добре културата, но се оказа, че за тях има други приоритети. И това е лошо, защото културата и хората, които работят в този сектор все пак са едни хора, които представят една страна. Това важи и за Италия, и за България. Освен това ужасната ситуация, в кято виждатш как майките водят 14-15-16 годишните си дъщери и ги блъскат в ръцете на важните личности, от които зависи... това е ужасно, разбираш ли. Има много такива случаи, но не искам да казвам имена.

Ана-Мария Петрова в киното: