Галерия

3

2

1

    Прекарваш живота си между Рим и София. Къде се чувстваш като вкъщи, къде се чувстваш по-добре? Къде усещаш, че принадлежиш?
    Не може човек да се откъсне от родното си място, от родната си страна. Това винаги го тегли, така че аз се чувства вкъщи в София, но и в Рим, защото обожавам този град. Там съм от 1990-та. Особено сега, когато моето детенце е голямо и се откъсна от мен, защото стана на 25 години дъщеря ми Адриана и започна работа и самостоятелен живот. Така че и аз съм по-самостоятелна, вече нямам тези грижи, които имах преди. Майката винаги си е майка и си има притеснения, но просто не съм необходима, не съм вече до нея, което значи, както тя казва, „сега помисли, мамо, за себе си”. Но аз наистина се чувствам много добре там, спокойно ми е, мога да си видя всичките неща, имам и задължения – трябва да съм там и заради работата и заради дома, който трябва някой да го наглежда, защото Никола основно седи в София – има и ученици. А сега изкара един период – здравословно не беше добре, но се оправи. Така че той основно стои в София иму харесва да живее в къщата ни там, в която е вложил много усилия и напрежение навремето.

    От няколко години организираш културни прояви между България и Италия. В тях участват и гърци. Какво точно се опитваш да направиш?
    В Италия е на мода този израз, но и в европейските страни: за развиване на междукултурния диалог. В Рим и в Италия винаги е имало много хора, минавали са и са се пресичали различни съдби и народности, и е интересно да съчетаеш една българска история с италианска, гръцка, френска и това ме плени и ми е интересно. С Емилио Рафара се познавам от около 25 години, когато ние живеехме в Парма, а той преподаваше там в музикалното училище. Той е гръцки музикант, преподавтел по класическа китара, има състав, с който пътува и изнася концерти.  Когато направих първото издание на „Изкуство и приятелство” в Рим именно с цел да се обединят артисти от различни нации, да обменят култура, опит и талант, Емилио Рафара свиреше на китара, пианистът беше италианец и свиреше Гершуин и съпровождаше и нашата поп певица Росица Борджиева, а пък актьори бяхме аз и един колега италианец Саверио Валоне, който е син на друг голям актьор Ралф Валоне.
    Събитието се проведе в салона на българското послоство в Рим, събрахме се повече от 300 души. Когато се разбра, че ще има гръцки музикант, гръцкото посолство предложи да участва и то и поднесоха подарък дегустация на гръцки вина. Нашето посолство поднесе българска кухня  и освен гръцкипя китарист, имаше и представяне на книга на българска авторка за Мария Калас, така че се получи една красива смесица. Това беше в чест на влизането на България в Европейския съюз през 2007. После през 2009 направих второ издание с български, английски, италиански и френски автори на поезия, пак  големи имена в съпровод на 12-струнна китара и римски шансонети в един от старите римски театри, в много типичен старинен квартал в Рим и сега подготвям третото издание.

    Как виждаш Ана-Мария Петрова след 10 години?
    Много труден въпрос - не знам, надявам се да бъда в добра форма. Особено ако се занимавам с балет. Това поддържа духа. Трябва да ти кажа, че балетът създава една вътрешна дисциплина и въобще те изгражда като човек, който може да прави жертви с живота си, със себе си в името на нещо по-извисено. Това те възпитава вътрешно. И се надявам да бъда в добра форма и пак да работя и да правя това, което обичам и ми харесва, и да има здраве в семейството и за мен.

    Вместо автограф:
Защото за самотния бегач друго не остава - да бяга -
да се справя сам със себе си
и да се отдалечи от себе си,
защото когато темпото е "alegretto",
времето за сълзи намалява,
хората около нея не се бавят,
прелитат мнимо, отлитат,
изчезват - а тъкмо това й трябва, Алън.
Разстоянието времето за размисъл увеличава,
но размисъл кристален -
без емоции -
с малко спомени.
И тя бяга, Алън! Упорито.
Сърцето закалява.
И умът избистря,
             но защо ли е това,
             установяваш.
- За да разбере в един миг
                  истината, че е егоистка?
- Е, да!.... Но как да бъде иначе,
когато да останеш неподвижно чакащ,
не значи алтруизъм,
а все пак бягането носи здраве!

Из "Изгубени души в далечината", 2001