Галерия

1

Та, след турското робство в България имаме един период на затишие, когато ние имаме народната музика. В нея са замесени звуци от Орфей, космични звуци, които нямат нищо общо с тези анадолски ритми. После имаме стара градска музика, а след това вече социалистическа музика. Не бяхме единствената държава, в която трябваше да се пише под строй еди-каква си музика.

Докато в Гърция уважаваният от мен гений Микис Теодоракис, именно защото е гений прави така че музиката да се приеме от народа. В нея има и древната музика, и ритмически вкарва малък азиатски елемент. Върху това добавя комунистическия текст. Така прави един хубав продукт и го налага за доста години. Другата музика е азиатското цифтетели и популярната музика. Гърците са националисти, слушат тяхната си музика, но това не е случайно. Тя е била поръчана да се напише на Теодоракис и Манос Луизос, за да изолират всички чужди влияния и да остане в историята като гръцка музика. Когато пуснеш „Зорба гъркът” веднага изплува асоциацията с Акропола, Гърция, морето.

При българите това го няма. Те вземат руската школа с маршовата музика и след това нищо. Единствено изключение е Панчо Владигеров, но той е космически автор и немски възпитаник. Ползва народните мотиви, за да обозначи националността си. Иначе е световен композитор и няма аналог в България. Така за масата няма нищо и тогава отново се връщаме към първобитните ритми. Но хубавото е, че този период приключи. Необходими са още няколко години, за да се изчисти напълно.

Но духовният глад не засяга само България. Не можеш да задоволяваш само тялото си. Хората започват да осъзнават, че са много гладни духовно. И започват да се размърдват, за да си доставят този вид храна.

Социалните мрежи

Това е нашето настояще и бъдеще. Начинът, по който можеш да комуникираш, с когото искаш за секунди, без ограничения за времето и пространството. За мен социалните мрежи са много голямо откритие. Аз съм голяма почитателка на Марк Зукърбърг, който всъщност сбъдна мечтата ми да комуникирам много бързо с хиляди хора.

Аз съм потребител на Фейсбук вече четвърта година. Засега Туитър не ме интересува. Имам набор от приятели, с които комуникирам всекидневно. Имам си някои латентни приятели, които само следят какво правя и активни, с които водим кореспонденция. На мен Фейсбук ми помогна. Някак си се отворих. Намерих своето поле за изява и с бижутата, и с музиката, и с писането. Публикувам нещата, получавам оценки, критики и не е необходимо да издам нещо на книжен носител или на нещо предметно. На практика е все едно да се оглеждаш в огледало. Понякога дори разказвам настроенията си там. Отначало приемах нещата навътре, но после се огледах в очите на другите и разбрах, че всеки потребител е там, за да се забавлява и да сподели това, което на живо няма да сподели с никого.