Ступа няма нужда от туристическо популяризиране: през август тя е пренаселен гръцки семеен курорт, а през останалите летни месеци популярна дестинация за английски, немски и др. туристи, доста от които имат имоти в околността. Това от което има нужда е културна добавена стойност - смятат организаторите - и миналото на селцето, свързано с Казандзакис, предоставя точно тази прекрасна възможност да я получи. По залез слънце най-обикновени червени пластмасови столове биват подреждани до самия прибой точно пред „дома” на писателя - къщичката с черничевите дървета, и това става докато на плажа все още има хора. Нещата се случват в непринудена атмосфера и всички, които проявяват интерес, са добре дошли да се присъединят. Йоргос Завелакис, притежаващ най-богатия литературен архив в Гърция, коментира философията на устойчивите културни прояви, уподобявайки ги не на проливен еднократен пороен дъжд, който отминава и след това те обзема меланхолия, а на ситен напоителен ръмеж, който прониква непрекъснато в спечената пръст на дремещите провинциални градчета. Жителят на Ступа Теодоракеас, пенсиониран пилот от „Олимпиаки” казва, че историите за Казандзакис и Зорбас са почти кодирани в гена на местните жители, толкова много те са слушали за тях от по-възрастните, които са били техни свидетели. Освен обсъждането на филологически теми и преводите на Казандзакис, на тези срещи се прожектират и документални филми с архивни кадри от патриархалния бит в Мани през петдесетте и шейсетте години, интервюта с местни хора познавали писателя и Зорбас и др.
На литературно възпоминание за писателя Катерина Ексархулеа прочете язвителни куплети по подобие на маниатските тъжачески песни, „оплакващи” тесногръдието на църковните и някои академични кръгове в Гърция през петдесетте години, лишили я от Нобелов лауреат прозаик.  Донякъде обяснима е и резервираността, проявена от гръцката читателска публика към творчеството на писателя приживе. То е изпъстрено с критски диалектни форми, които за разлика от преводите на много чужди езици, на български са пълнокръвно предадени в майсторското слово на неговия преводач Георги Куфов. Така  е Казандзакис е „реимпортиран обратно” в Гърция благодарение на неговите английски преводи, четящи се с по-голяма лекота и достъпност отколкото гръцкия оригинал, поради опростения им език, „съкратил” диалектизмите и идиоматичните изрази. Нормално е думи като „да се меракландисаш”, „диван-чапраз”, „салтанати”, „кумец”, както се обръщат критяните и въобще старите гърци помежду си, и др. да намират по-лесно своя еквивалент на който и да бил от балканските езици.
Защо обаче действието на романа е пренесено на Крит, а не е запазено мястото, където са се случили истинските събития? Някои смятат, че Казандзакис описва преживелиците – свои и на Зорбас - от Мани, сякаш са се случили на Крит, тъй като по онова време местните нрави били много строги, сурови и дори жестоки, и докато все още били живи, той не би могъл да претвори всички тези хора в персонажи от роман, тъй като биха били лесно разпознаваеми и би ги злепоставил. Как би могъл да изложи на гнева на съселяните й младата вдовица? Но тази теза е спорна, защото всъщност той описва нравите на Крит като още по-безмилостни - вдовицата от Мани не е заклана в истинския живот, докато в романа критските мъжаги й отрязват главата като на агне.
Затворена и изолирана сред високите планини на Пелопонес, до неотдавна областта Мани е била един от най-примитивните и диви райони на Гърция и едно от малкото, наред с Крит места, където вендетата не е пълна отживелица. Цели родове са били изтребвани, кръвното отмъщение е било възпитаван с поколения начин на живот. Майката заклевала сина си: «Отглеждам те да порастеш, за да отмъстиш за кръвта ни, макар и да знам, че накрая горко ще те оплаквам». Културата на кръвното отмъщение и оплакваческите песни в Мани са тясно свързани. Сред пустошта на тези планини маниатските капетанати са били единствени и самовластни господари в продължение на векове. В документалния филм за нравите в Мани наблюдавахме сцена на патриархален триумф, при която баба вдига високо новороденото си внуче с възгласа «Момче е!», а сватя развява кошулята на невестата, за да се види колко червен е рубинът на непокътнатата й чест. Анекдотична е популярността на картината поп възседнал магаренце, а след него крачи пеш попадията натоварена с наръч дърва. Тя изглежда така в периода между двете войни, а след Втората война попът отново язди на магаренце, но този път натоварената попадия крачи пред него. На похвалния коментар „Много сте се модернизирали, дядо попе”, той отговаря: „Ами, пуснал съм попадията напред, че много минирани полета останаха непрочистени след войната”.
Жените били основната работна сила на Мани и това е основната причина те да бъдат пощадени от вендетите. Не е виц случаят с брата, който не сядал да обядва, ако не му застеляла трапезата неговата сестра: «Къде скиториш, мари, по никое време – пладне стана?!”, навиквал я той, ако закъснеела с месалите. Обичаят „сигрия” също е показателен за патриархалните нрави. Когато някоя жена била бездетна или раждала само момичета, за да не се затрие семката на мъжа, той имал право да вземе втора жена без венчило, а първата си оставала стопанка на дома, тъй като тогава разводът бил непознат или поне считан за обиден.