Галерия

1

Баща ми бе от господарски, но западнал род от Морея, и когато се оженил за майка ми всички казвали, че е сключил блестящ брак. Тя била красива, с червеникаворуси коси и студени сини очи, свирела на лютня, пеейки старомодни рицарски песни, а като дошла в Морея от Агия Мавра всички я боготворели, а баща ми - най-много от всички. Тя обаче, била решена да презре всичко, толкова селяшки, ориенталски и различен от онзи, за който била мечтала в дома на баща си, й се струвал новият й живот. Така започнала подмолната до самия край война между двойката, която не престанала до деня на бащината ми смърт, дано Всеблагият упокои изстрадалата му душа. Ужасното противоборство, опустошило живота на всички ни, което не познаваше бели знамена и примирия, не беше като онази война, при която като се зазими и завалят сняг или силни дъждове войската се оттегля в биваците и изчаква, нито пък носеше суровата истина на другата бран, в която имаше две обречени на взаимно унищожение армии, тя бе като коварна болест, която разяжда отвътре невидима като охтика.

За някой трети по-далновиден наблюдател единствената точка на разногласие, съществуващо между родителите ми, бе въпросът за Обединяването на Църквите. Като добър християнин и грък, баща ми се обявяваше срещу унията, докато майка ми - може би справедливо, тъй като нейният баща бе газмулос[7]7, а сестра й Амалия, сродила се чрез брака си с Либро д’ Оро[8] - бе фанатична привърженичка на унията. Истината обаче бе, че майка ми никога не ни прости трагичното разочарование от брака си и провалените си мечти, не прости на никого от нас с изключение, може би, на първородното й дете брат ми Николаос, който й бе одрал кожата.

Незначителни неща, някакви дреболии се превръщаха в повод за дискусии. Поведението й винаги бе безупречно, тонът й сдържан и тих, благородната господарка от песните, които тя пееше, но сега когато се замислям, тя имаше способността да вбесява баща ми така, че той губеше самообладание. Тогава тя притваряше очи, полагаше леко ръце на челото си:

"Имаш право, господарю мой", измъркваше тя и се оттегляше да си полегне като го оставяше, а заедно с него и нас, потънали в чувство за вина, докато я слушахме как нарежда да й донесат кърпи, накиснати в оцет и розова вода за главата, която сигурно я болеше.

Още по-рано, когато все още не бях разбрала, си мислех че ако тя не ме обичаше, затова бе виновно името ми, което баща ми и неговият учител Георгиос Гемистос бяха избрали заедно.

„Алиа”, бе казал той на баща ми, „дъщеря на Посейдон, една от нереидите, това име ще й дам”, а той, който се възхищавал и се бил научил от него да обича огромното наследство на нашия народ, се съгласил за голямо отчаяние на майка ми, която искала да ме кръстят Мелисанти или Тереза или най-малкото Лукия.

Представям си, че сигурно това е бил последният път, когато тя истински се е поинтересувала от мен. Колкото и да са малки, децата разбират също като животните, като кучетата, като нашата кучка Искрá, която откак игуменката се залежа клечи като попарена, опитвайки се да отгатне къде ли сега в променения порядък на нещата ще намери пристан нейният животец, самата тя болна и келява, комична и достойна за съжаление се търкаля в краката ни с уплашени и питащи очи, опитвайки се, един Господ знае, кого да умилостиви.

Припомняйки си сега тези първи шестнайсет години от живота ми преди да намеря пристан, убежище и надежда за спасение в манастира “Св. Богородица Милостивата", отново се натъжавам и се питам какъв ли щеше да бъде животът ми, ако Божията воля не бе изпречила на пътя ми Андроникос Сгуромалис.

Родих се във Востидза, в големия господарски дом на баща ми, но когато навърших три години, а майка ми бе бременна с близнаците, Константинопол падна и нещата станаха много трудни с бежанците, шайките от войници и най-вече поради различните страшни слухове, които както си му бе редът последваха трагичната новина, така че баща ми настояваше да се преселим. Наистина само временно, обеща той - в големия му чифлик горе към залива Панахаикос, северозападно от големия манастир на Архангелите между селата Дафни и Като Маврикио. Постройката бе голяма и квадратна, затворена отвън, с вътрешен двор в средата. От предната страна имаше прозорци само на втория етаж, а над трижди залостената порта се намираше „убиецът”, отвор-бойница през която човек можеше да види и нападне врага, опитал се да превземе подстъпа към нея. В задната част се намираха оборите, кошарите, кокошарниците, а имаше и два входа. През голямата двукрила порта преминаваха натоварените каруци и през всичките тези смутни години не помня някога да я бях виждала без пазач. Няколко метра по-надолу се намираше всекидневната врата, предполагам толкова близо до другата, за да може да бъде под наблюдението на същият пазач.