Галерия

1

За майка ми установяването в селското имение бе второто, още по-ниско стъпало, на което тя слезе в социалната стълбица, и оттогава главоболията й станаха постоянни. Както тя казваше, животът в планините не представлявал никакъв интерес, всичко било недодялано и долнопробно, а истината бе, че тя не можа да намери утеха нито в рядката красота на природата наоколо, тъй като както мнозина други и тя притежаваше трагичния недостатък да не може да види. С това съвсем не искам да кажа, че зрението й страдаше от някакъв дефект, напротив тя имаше силен взор, "зрящ отвъд планините" дето има една дума, но гледаше без да вижда, никога не се замая от цветовете на небето и морето, не знам дали въобще някога забеляза напъпилите в бледозелено листа на глицинията. Бидейки такава, тя никога не позна великолепието на долчинката през пролетта, зеления взрив от върби, лаврови дървета, платани, тръстики и див кардамон, а долу водата, на места обилна, на места пресъхнала, както и всички цветове на мирозданието с тяхната блестяща повърхност. Последният път, когато се занима с нещо, което я интересуваше, бе празненството по повод кръщаването на близнаците и години след това тя изпитваше голямо удоволствие да разказва подробности от него.

Заминавайки от Востидза с бременната ми майка, баща ми сторил оброк на Богородица Хрисоспилиотиса[9]8 майката и бебето, като обещал кръщенето да се извърши в манастира и в продължение на три дни всеки, намиращ се околовръст "да бъде негов гост", тоест да се храни на трапезата му. Бебето се оказа бебета, дадоха им имената на солунските монаси Симеон и Теодор, които преди хиляда години основали манастира в пещерата. Вече трийсет години никога не забравям в молитвите си моите обични братя, Господ здраве да им дава, където и да се намират, с които са свързани всички - малки и големи радости и скърби на живота ми преди битката при Патра, битката чийто край означаваше и краят на живота ми в бурното море извън пристана на църквата и гибелта на мечтата, родила се в Спарта в деня, когато Михаил Ралис[10]9 обяви бунта. Три години бе обгърната в пламъци Морея, три зими и три лета, чак до август 1466. До чифлика достигаха новини:

“Свалена е обсадата на Коринт…”, “…Аргос падна…”, “пристигнаха подкрепления от Крит, Бертолдос[11]10 е рекрутирал и много злодеи… Богородица да ни е на помощ, да е на помощ на хората срещу врагове и приятели…”. Вести добри и лоши, но никога, нито когато пристигна страшната новина от Мотокорона, че петстотинте пленници, изпратени на султана от Омар[12]11, били разкъсани всички до един на две равни части, дори тогава не угасна надеждата, че ей сега, всеки момент с Божията помощ войската - гърци и венецианци - ще победят неверниците, ще ги прогонят от Морея, ще си поемат дъх ромеите, а после кой знае каква ще бъде волята на Всевишния, всичко е възможно да се случи, само да не загубим вярата си, а Господ е велик и си знае работата.

В чифлика от северната страна близо до Мировриси се издигаха сивкави стръмни скали сякаш великан ги бе отсякъл с ханджара си. Толкова бяха стръмни, че дори близнаците не успяха никога да се изкачат по-високо от два метра. Високо горе бяха кацнали диви пчелини и щом захванеха големите жеги восъкът в питите се разтапяше и медът започваше да капе.

Така близнаците, аз и Мануил, синът на надзирателя, който тогава също бе шестнайсетгодишен, се озовахме с два бакърени съда под скалите да се опитаме да съберем меда през онова незабравимо утро, когато в живота ми нахлу Андроникос Сгуромалис.

Горещината бе страховита, седми август, а през онази година лятото бе особено жарко и ние, омазани в мед и пот, далеч преди още те да се появят иззад завоя на пътя, чухме че идват конници.

Отърчахме бързо да се скрием през пътя, от едната страна на който се намираха скалите, на едно меко възвишение зад върбалака с листа побелели от ситния летен прахоляк, защото времената бяха трудни и въпреки това нашите земи около чифлика още не бяха познали бран, но никога никой не знаеше каква стига го чака. Бяха трима конници и по дрехите си пролича, че са от нашите, но ние не се показахме и изчакахме скрити да чуем говора им. Приближаваха бавно, животните бяха плувнали в пот и лъщяха на слънцето, идваха отдалеч и бяха гърци ”стратиоти”[13]12, тъй като в речта им можахме да различим имената на Варваригос[14]13, на генерала, и на адмирал Капело[15]14 наред с името на най-прославения грък в Морея, на спартанския лъв Михаил Ралис Исис. Може би само след минута щяха да са отминали по пътя и от живота ми, ако Мануил не ме бе побутнал лекичко, едва доловимо, но достатъчно за да изгубя равновесие. Протегнах ръка да се вкопча във върбитеи бакъреният съд се сгромоляса в краката на коня му, който и без друго бе твърде уморен, за да се уплаши.

Той се извърна да погледне и от този миг ми прималя. Извърна се да погледне за миг - цял век – и видях две сиви като водата на потока очи. После се втурнах презглава, следвайки другите, които побягнаха и спрях едва когато стигнах в чифлика последна.

Влязох тичешком през страничната портичка и поспрях да си поема дъх. Прохладата ме обгърна заедно с миризмите на обор, които се бях научила да обичам - на треви и изпражнения - ослепяла за миг, докато очите ми привикнат към промяната от безмилостната светлина на пладнето към полумрака вътре.

“Трябва веднага да отида да се приведа в нормален вид, ако ме видят на този хал и кажат на майка ми, загубена съм”, помислих си аз, отстъпих крачка назад и за втори път се озовах да чезна във взора му. До коня си личеше колко е висок, опрян о портата, извеждаща от обора към двора. Погледна ме, смеейки се, и препречи пътя ми с ръце.