Галерия

1

“Този път няма да си тръгнеш преди да съм научил името ти", усмихна ми се той и после вече не си спомням добре какво стана.

Спомням си, че му казах, че се казвам Алия и какво означава името ми като през цялото време имах болезненото усещане каква ли гледка съм представлявала, запотена и омазана с мед, с коси разплетени върху раменете. Дори сега имам гъсти коси, но тогава те бяха черен сноп, къдрав черен облак, обрамчващ лицето ми.

“Алиа”, каза той, “от морето”, и полагайки ръце върху косите ми ги придърпа нежно, разделяйки ги настрани, “ти обаче не си морска нимфа, ти си едно лъвче”.

Сърцето ми биеше до пръсване и недоумявах как той не го чуваше: наведох се леко и се промуших под ръцете му.

Вечерта родителите ми приеха чужденците с голяма официалност. В чифлика бяха дошли Михаил Ралис със свитата си, архонтът на Аримино Сигизмондо Малатеста[16]15, Гинис Ренесис, а на следващия ден очакваха венецианския генерал Барбариго, за да вземат решения относно битката, последната битка, която окончателно щеше да  затрие турчина и с Божията помощ да освободи трижди злощастната Морея.

Когато слязох долу в залата, преоблечена и чиста с карминеночервената си кадифена шапчица на главата, се бях постарала да подредя косите си бухнали отстрани.

“Ти си едно лъвче”, и сред пълната с народ зала аз съзрях само него.

“Архонтът Андроникос Сгуромалис”.

“Ваша милост”, наведе се той съвсем сериозен и докосна устните си до пръстите ми. Нищо по лицето му не издаваше, че вече ме бе виждал.

“Пръсти като кринове”, промълви той, “но дали само така ми се струва или наистина подушвам миризма на мед?”

Понечих да си тръгна и несръчно се блъснах последователно в полуоткрехнатата вратичка на един шкаф и в дългата трапеза, на която бяха наредени блюдата. Със сведени очи, коленичила пред нозете на майка ми в компанията на жените, чувах баща ми, който разговаряше с архонта Малатеста за патриарха, за Генадиос Схолариос[17]16, който преди десет години бе заповядал да бъде изгорена като езическо и греховно творение книгата „Закони”[18]17 на Георгиос Плетон Гемистос. Малатеста бе бесен и докато говореше още повече се разгневяваше от звученето на собствения си глас. 

 “Завистлив, непрокопсан, мародер, невъзможен…”

“Успокой се, архонте”.

Всички ние знаехме, че Малатеста, непоклатимият, могъщият владетел на Ариминион, също беше изгубил безсмъртната си душа, когато прегърнал учението на моя кръстник за неоплатонизма, но за баща ми със сигурност всички тези неща бяха ясни вече от години. Наистина велико е делото и учението му, но посредством познанието Георгиос Гемистос също като падналия ангел Луцифер познал възхода и падението и душата му щеше да се мъчи вечно наред с другата прокълната душа - онази на Юлиян Отстъпник[19]18.

„Да”, съгласи се меко с Малатеста моят баща, "една книга в никакъв случай не трябва да бъде изгаряна…", а сетне смени темата на разговора, като попита с интерес за новия толкова невероятен, изобретен на Запад метод, да печатат, както разправят, книги с машини, обезсмисляйки по такъв начин толкова необходимите преписвачи.

Вдигнах очи. Андроникос Сгуромалис пошепна нещо в ухото на Михаил Ралис.

„Ако се обърне докато преброя до три, ще ме обикне…”, и очите ми се сплетоха в здрава прегръдка със сивия му взор.

„Стопанке и господарке моя”, обърна се към майка ми баща ми, „моля те, почети нашите гости с твоята песен”.

Гласът на майка ми, висок и чист, в същата гама като гласовете на кастратите[20]19, беше идеалният глас за рицарски песни, възпяващи любовта, песни от другия свят, по който душата й примираше.

As vous douce debonnaire

ai mon cuer donne

ja n' en partire.[21]19

                                    „На теб, сладка моя любов”, пееха очите ми,

„отдадох сърцето си

и нивга няма обратно да го взема”.

След обяда, както винаги когато имахме гости, майка ми изпрати да донесат зографисания свитък, за да играем Ока.[22]20

Знаех думите й наизуст, гласът й бе с една идея по-облагороден, произношението й натъртено, за да личи, че е от Седемте йонийски острова, престореният смях, закачливият тон когато разказваше как донесла със себе си като зестра играта от бащиния си дом.

И наистина пергаментът с изрисуваната спирала бе много красив с неговите шейсет и три квадратчета, а различните картинки - гъската, страноприемницата, кладенецът, затворът и смъртта - произведения на изкуството достойни за прочутия художник, който по време на голямата чумна епидемия болен намерил подслон в бащиния й дом и който, след като оздравял, преди да замине за Света гора й подарил играта Ока, за да се отблагодари за грижите, но най-вече заради нейните песни, които докато изгарял в треска му се стрували като ангелски песнопения.

„На теб, сладка моя любов, отдадох сърцето си”. Той се бе навел над нарисуваната спирала и русите му гъсти тежки прави коси подобни на свилената нишка, с която шивачите бродират сърмените дрехи, скриваха лицето му…