Галерия

3

2

1

ВЪПРОС: Карагьозис обедниява зрелищния и карнавалния елемент, има общи черти с така наречения ‘grand spectacle’. В своете есе „Карагьозис” гръцкият поет и художник-сюрреалист Никос Енгонопулос открива сходства между него и италианската comedia dell’arte, с италиански народен герой Бертолодо и с Настрадин ходжа (в същото есе Енгонопулос споменава, че някъде сред гръцките планини в Аркадия една старица му доверила: „Настрадин ходжа е бил наш човек, момчето ми, Стратис ходжа”….) Може би общото между тях е, че главните действащи лица си разменят мисли, остроумия и сквернословия, че действието е много динамично. Но също така се появяват и много изцяло гръцки персонажи – като тези на героите от освободителното Въстание от 1821 - Кацандонис и Диакос, или от древността като Александър Македонски, но и Али паша Янински и неговата любима кира Василики, та дори и Отело и Дездемона... Дали по свой начин пъстрата трупа на Карагьозис не отразява различните влияния върху днешна Гърция?

КЮРЦАКИС: Ще повторя, че днешна Гърция отстои далеч от Гърция, която е създала Карагьозис. Следователно, трудно е да кажем, че този театър отразява сегашното ни общество, което е претърпяло дълбоки трансформации. Но неизменно в това зрелище съществуват елементи, които със съкрушителна вярност отразяват известни по-постоянни, диахронични, структурни характерни черти на гръцкото общество. Подходящ  пример представлява колибата на Карагьозис: този постоянен декор, който въплъщава символно и осезателно не само пропастта между бедняшките слоеве и богатството (така както тя стърчи срещу великолепния и импозантен сарай на пашата), но и нещо още по-дълбоко: несигурността, нестабилността, неувереността и разхвърляността, бих казал дори неразборията на нашия колективен живот. Същевременно, обаче, и неочаквана издържливост на тази вечно готова да рухне постройка, каквато представлява нашето общество – следователно, „съпротивителния характер” на новогръцката история, за да цитирам известния гръцки истроик Никос Своронос.

ВЪПРОС: С решението на ЮНЕСКО да му бъде присъдено турско „поданство”. миналата година бе сложен край на спора между Турция и Гърция  относно това на коя от двете принадлежи любимият герой от театър на сенките Карагьозис. Произходът на театъра на сенките има много по-древни корени – идва от Ява и Китай и през Персия преминава в Османската империя, а о ттам и в гръцкото пространство. По отношение на какво е автономен гръцкият театър на сенките в сравнение с неговите прешдшественици?

КЮРЦАКИС: Съжаление обзема човек, когато става свидетел как една бляскава международна организация, чийто предмет на дейност е културното наследство, каквато е ЮНЕСКО, игнорира по такъв впечатляващ начин естеството на устното народно творчество: творчество, което не познава граници, тъй като същевременно то е и многонационално, и дълбоко локално: на всяко място, където пуска корени, то бива претворявано. „Колкото до „автономизирането” на гръцкия Карагьозис от неговия прародител, ще кажа само, че ако турските модели са разпознаваеми за изследователите, те са станали неразпознаваеми за обикновения зрител, тъй като в Гърция са претърпели радикални изменения. Това е видно във всеки аспект на неговото изкуство: репертоар, основни типове и второстепенни персонажи, сценография, картинност, музика и слово.

ВЪПРОС: През шейсетте години на 20 век на авнасцената на теоретическата мисъл отново излиза руският авангард от началото на века. Така наречените руски формалисти са представени блестящо от тогава младия Цветан Тодоров в класическото френско издание от 1965 година с предговор от Роман Якобсон. Приблизително по същото време Юлия Кръстева преоткрива за Запада също така забравения Михаил Бахтин (1895-1975). През 1965 следва издаването на монографията на Бахтин за Рабле и народната култура през Средновековието и Ренесанса, която прави актуално името на автора сред научните кръгове. Кои елементи от тази теория заимствате във вашите изследвания на карнавалния феномен?

КЮРЦАКИС: Книгата на Бахтин за Рабле разкри пред мен именно многонационалния харакхер на символния език на карнавала и на съвсем живото негово присъствие, както във „високочелата” литература , така и в „ниските” народни жанрове и най-напред във всички народни зрелища – на Изток и на Запад. Така тя благотворно ми помогна да декодирам, осветля и разтълкувам всеки аспект от днешния Карагьозис, започвайки от неговите „гротескни” образи и езика на жестовете му и стигайки до словото му – дори в неговите най-безумни или, привидно, съвършено безсмислени (nonsensical) каламбури. Това бе една от целите, които си поставих в моето изследване „Карнавалното и Карагьозис”. Освен, теоретичния подход към карнаавала, обаче, за мен Бахтин се превърна в голям учител, проникнал дълбоко – отначало напълно несъзнателно за мен – и моята литературна работа с удивително плодотворните му размишления за диалогичната природа на литературата и на самия език.

ВЪПРОС: Отдавна ви занимава проблемът за приемствеността на традицията. Често преобладава схващането, че традицията е нещо статично, замръзнало в миналото, сковано и консервативно. В есето ви „Проблемът за традицията” вие пишете, че кризата в традицията на една страна представлява криза на самобитността, на неподправеността, криза екзистенциална. Как според вас се гледа в Гърция на въпроса  за традицията, нейната приемственост и обновяване?